Вилнейко

На Ивета Златарова

Стоеше до парчетата на вазата – хлапе, което едва ли се различаваше особено от най-малкото парче, на което беше изобразено ухо на черен кон. Хлапето беше тънко като букета, вече загубил вазата си; краката му – въженца, ръцете му – още по-тънки въженца, вратът – от пластилин.

– Вилнейко – обади се страшен глас, а страшният глас в къщи принадлежеше единствено на баща му.

Момчето нищо не каза и не погледна към страшния глас, който вече беше влязъл в стаята при късовете на някога скъпата и красива ваза. Момчето с наведената глава беше обуто в мокри чорапи, панталоните му капеха, вир вода до коленете. Баща му пристъпи бавно към центъра на хола, където счупената ваза наблюдаваше така укорително с парчетата си и разлятата вода до пода, че момчето се почеса притеснено по врата. Неговата футболна топка, съучастничката в престъплението, подло бе клекнала до един фотьойл.

Бащата, висок, строг мъж, нищо не каза и дори не посочи ъгъла на стаята – там върху стената беше изписано с големи кафяви букви „ЪГЪЛ НА СРАМА“. Както беше мокро като кокошка, момчето със сведена глава пое към срама, притисна гръб о тапета и вдигна ръце нагоре. Срещу него, грамаден като планина, цъкаше часовникът и се усмихваше някак подло с малката и особено надменно с голямата си стрелка. Секундите му стреляха срещу момчето.

– Знаеш какво – отсече мъжът. – Първо събери боклука. Второ, да няма капчица вода на паркета. Трето, изхвърли отпадъците, четвърто – преоблечи се; и пето трийсет минути в ъгъла на срама с вдигнати ръце.

Момчето сведе глава още по ниско; направо брадичката му пипна петите – макар че това не беше никак възможно – след това изрече:

– Тате, да – строших вазата. Зная, че я купи на мама и мама мре за цветя, но да видиш какъв красив шут, тате.