Невъзможно синьо

Понякога морето беше тихо, слънцето светеше, или поне така мислех. Щеше ми се да изтичам до брега, да поплувам, но подозирах, че в мига, когато докоснех водата, ще връхлети буря. Само си въобразявах, естествено. Чувах свирепия вой на вятъра, вълните хвърляха хладна ярост от другата страна на хартията. Аз пишех разказ върху страницата, а от другата ѝ страна ревеше океанът. Хартията беше стената, която ме отделяше от безкрайната, мразовита вода. Понякога се питах: какво ли ще се случи, ако пробия малка дупчица в този бял лист? Дори си бях купила джобно ножче, което държах на бюрото си. Често забравях какво пиша и седях – объркана, неподвижна , цялата в слух.

– Какво правиш? – попита ме Ленко, моят съпруг. Съзрях страх в очите му. Не му разказах за скалите, за прибоя, за вълните, които блъскаха брега. Не му казах, че чувам писък на гладни птици, но той почувства, че нещо с мен не е в ред. – Неприятно ти е, че разказите ти не се продават – измърмори. – Я ги остави. Разказите са глупави измислици. Ела тук.

Когато бях с него, не чувах океана. Страхувах се, че ще пропусна редките грейнали в слънце часове, когато вълните заспиваха и едва докосваха хартията от другата страна. Това бяха най-щастливите дни в живота ми. Залепвах ухо до белия лист и слушах. Отначало долавях тих стон на уморена вода, после пясъците започваха да шептят и брегът идваше толкова близо, че усещах грапавините на малките камъчета под върховете на пръстите си.

– Не говориш със сина ни – упрекваше ме Ленко. – Той има нужда от тебе. Не му се усмихваш. Не ме забелязваш.

Имахме малка къща на брега на Черно море – беше я купил Ленко. Не обичах морето. То трещеше през зимата, през лятото туристи пъплеха навсякъде, пясъкът не се виждаше от чадъри и плувни дюшеци. Обръщах се с гръб към вълните. Плувах нощем. Тогава брегът бе въздишка във въздуха, водата се вливаше в нощта, брегът докосваше страницата с океана, който бях оставила на бюрото си.