Кръв от къртица

В моя магазин идват малко клиенти – оглеждат клетките на животните и обикновено нищо не купуват. Помещението е тясно, по-едър човек няма как да се завърти, срещу него се протягат жаби, гущери, червеи. Идват учители, които получават комплект опитни животни за часовете по биология, мяркат се и рибари, за да разровят кутиите със стръв. Ще затворя магазина, не мога да покривам загубите. Но така съм свикнала с тази глупава стаичка, с мрака и миризмата на формалин. Ще съжалявам най-много за гущерчетата, които имат очи колкото лещени зърна. Не зная какво правят с тези плашливи същества, надявам се, че не ги убиват след демонстрациите.

Един ден в магазина влезе жена. Беше малка, свита като купчинка сняг напролет. Тя се доближи до мене. В моята тъмница белите ѝ ръце приличаха на умрели риби. Не ме погледна, нищо не каза, само подпря лакти на щанда. Сигурно не беше дошла да купи нещо, просто ѝ бе прилошало на улицата. Заклати се леко, каквато беше слаба, щеше да падне, ако не бях хванала ръката ѝ. Тя мълчеше. Въобще не приличаше на моите купувачи.

– Имате ли къртици? – изведнъж запита непознатата. Очите ѝ проблясваха като стара разкъсана паяжина с малко паяче в средата – зеницата.

– Къртици ли? – спрях. Трябваше да ѝ кажа, че никога не съм продавала и никога не съм виждала къртици. Жената искаше друго да чуе – погледът ѝ пареше, ръцете ѝ се протегнаха към мене. Не можех да помогна, знаех.

– Нямам – казах. Тя въздъхна, после изведнъж се обърна настрана без да пророни дума. Беше толкова свита, отчаяно се стремеше да заглуши своето разочарование в беззвучните си стъпки.

– Ей, стойте! – викнах. – Може да имам къртици. – Не зная защо го казах.