Децата

Ето защо когато един ден звънецът здраво издрънча зад стоманената врата, Нели си помисли, че Антоний и гувернантката му идват да си вземат довиждане – сигурно онези люляци на Витоша при вилата им вече бяха цъфнали и Антоний щеше да се изнесе заедно с английските цветя да живее там. Колко жалко, някак си хич не ѝ се искаше Антоний да отива там. Ама най-много хич. Когато погледна през шпионката, Нели престана да диша: зад стоманената врата я гледаше старо лице на мъж с много бели коси. От палтото на мъжа се виждаше само яката и малко от раменете, но те бяха съвсем кафяви.

Нели не го попита кой е и какво търси – нещо което обезателно трябваше да стори според инструкциите на майка си. Направо отвори вратата и застина: мъжът държеше в големите си сбръчкани ръце едно коте – бяло с черни и сиви петна – точно както небето над града, което така искаше да дойде пролетта.

– Гошко! – извика Нели, но не беше нужно да вика! Котето само подскочи в ръцете ѝ, замърка, а после се покатери на рамото ѝ. Нели за миг го пусна и Гошко,  малък облак от сиво-бяло-черното небе, затича вкъщи и клекна точно на мястото, където стоеше неговата табуретка – само че сега майка ѝ я беше скрила в мазето.

– Гошко! – извика го Нели, но изведнъж се сети за нещо и попита стареца – Вие сега сигурно искате голямото възнаграждение? – а тя нямаше никакви пари за това възнаграждение.  Оставаха четири дни до заплатата на майка ѝ. В къщи нямаше дори от киселите бонбоните “гумени мечета”. Не можеше да почерпи стареца.

– Не искам никакво възнаграждение – каза мъжът с белите коси. – Не искам бонбон от гумените мечета.  – Нели го погледна удивена. За пръв път чуваше човек да говори така – не харесвал бонбони! – Знам, че най-важното е децата да обичат котетата – продължи старецът. – Обичта лекува най-големите рани, да знаеш. Затова твоето коте оздравя.

– Ти кой си? – попита Нели. – Аз… аз мога да ти намажа една филия с масло… и да те почерпя с… с… – но не можеше да го почерпи с нищо.      – Аз съм Никола – каза мъжът и понечи да си тръгне.    

– Най-обикновен човек ли си?       

– Най-обикновен – потвърди старецът. – На времето имах котарак, който падна от прозореца на блока ми. Беше ми много тъжно… С него бяхме добри приятели,  с него не бях самотен.

– Чакай – каза Нели. – Все ще те почерпя с нещо – но старецът махна с ръка, усмихна се и полека заслиза по стълбите, кафявото му палто широко като парашут. Гувернантката  на Антоний се показа от шестия етаж и изсумтя, че такива бездомници не бива да ги пускат в толкова добър квартал. Нели не знаеше какво да направи – Гошко вече се бе върнал при нея и се настани най-удобно върху новите ѝ пантофи. Разбира се, беше започнал да мърка.

Само след един час облаците забързаха по небето сякаш имаха среща с други облаци или просто искаха да отскочат да поплуват в морето. Небето взе да става синьо, сигурно си бе рекло: – “Май синьо съм по-красиво, сивият и черният цвят ме състаряват” – и скоро засия,  слагайки си най-хубавата си брошка от злато – пролетното слънце. Сивите жилищни блокове изведнъж се промениха – като първолаци на петнайсети септември, усмихнаха се с балконите си, а черният див поток между тях се разсмя.  Тъй като я нямаше табуретката в хола, Гошко се настани на леглото на Нели и запя своята мъркаща песен. По едно време затвори очи и съвсем заспа. Антоний, естествено с гувернантката си, дойде да пита какво става, а Нели беше толкова щастлива, че ги пусна да видят заспалия Гошко въпреки старите тапети и пожълтелия от старост телевизор.

– Какъв беше този дядо? – попита Антоний.

– Най обикновен – рече Нели, но никой не ѝ повярва, защото на следващия миг единственото дръвче пред блока – една вишна – разцъфна, слънцето си направи гнездо в нея, и остана там чак до вечерта.           

– Тоя човек не е обикновен, да знаеш – предположи Антоний. – Той е завел твоя Гошко при лястовиците и кокичетата, за да оздравее и после двамата са довели пролетта в нашия блок. Аз няма да ходя в оная вила. Ще остана тук, защото точно тук пристига пролетта.

Нели се усмихна. Дядо Никола ѝ беше казал – обичта е довела пролетта и обичта е излекувала котето. Дядото всъщност беше казал, че обичта на децата е най-важното нещо на света.

Из сборника Пернишки разкази (2013)