Децата

Няколко дни се изнизаха, все дъждовни и сиви – майката на Нели казваше, че е разпитвала колегите си и съседите за дядо с кафяво палто, но никой нищо не знаел. Самата Нели звъня на хората от трите входа на техния блок – надявайки се, че някой е зърнал нейния Гошко и дядото, но хората клатеха глави, отчаяни, че навън продължава да вали и облаците завиха в одеялата от дъжд и слани целия квартал.

Майка ѝ излизаше на работа сутрин и се прибираше вечер, но Нели не беше никак самотна, защото Гошко я гледаше от страниците на всичките ѝ учебници. Веднъж тя намери пред вратата си букет от пъстри цветя – обикновени улични  цветя – жълти, зелени, червени и сини, същите, каквито жените бяха насадили в градинката пред входа. После Антоний и неговата гувернантка  позвъниха и през цепката на открехната врата Антоний ѝ каза:

–  Набрах ги от градинката, баща ми не ги хареса – били евтини цветя, а той предпочита английски или в краен случай немски, в най-краен случай холандски лалета. – Но аз зная, че ти ги харесваш такива обикновени. Ако искаш да ти дам Шели да ти прави компания? Колко жалко, че след няколко седмици ще цъфнат люляците и ще трябва да отидем в новата ни къща сред брезите на Витоша… Аз много искам да остана тук – при тебе, защото сигурно много ти е мъчно без твоя най-обикновен котарак.

– Той е отишъл при пролетта. Първите кокичета и пролетния вятър лекуват раните на котетата като никое друго лекарство – каза Нели. – Много ти благодаря за цветята. Много ми харесват и се радвам, че баща ти имаше рожден ден, за да ги насядат жените пред входа на нашия блок.

– И на мене ми харесват – призна Антоний. – Не зная как се казват нито на английски, нито на немски, но по-хубави от тях не съм виждал – гувернантката му, която го следеше неотлъчно, изсумтя недоволно. Навън валеше ситен дъжд и Шели, съвсем бял в своята луксозна бамбукова кошница, се опита да ухапе въздуха.

Нели взе цветята и ги остави на табуретката – там те се чувстваха прекрасно, това беше мястото на котето Гошко, после почерпи Антоний и гувернантката му с едно от гумените мечета от пакетчето бонбони, което ѝ беше купила майка ѝ.    

– Това са най-хубавите бонбони, които съм ял – заяви Антоний.  – Страхотни са, наистина – но гувернантката му, естествено сметна, че това е дебела лъжа, защото тя беше свидетел колко пъти Антоний бе похапвал английски, белгийски и шведски бонбони, далеч по-хубави от прокисналите киселици на Нели.

Продължи да вали още седем дни, реката която течеше между блоковете – това всъщност беше един твърде нещастен поток, който през лятото изчезваше, през есента страхливо подаваше глава между камъните – сега се беше превърнала във втори ниагарски водопад и виеше със сто дъждовни гласа, носейки на гърба си хартийки, сухи листа и пластмасови чашки. Потокът се беше покатерил дори върху моста и хвърляше вода върху асфалта. Веднъж Нели отиде до едно голямо дърво – майка ѝ после каза, че било ясен –  там, под сивия дъжд, изкопа малка яма, зарови  кърпата, с която понякога завиваше Гошко, и сложи отгоре два синчеца. Това беше нещо като гроб – близо до училище “Елин Пелин” – откъдето Нели го поглеждаше през прозореца на класната стая. Антоний също ходи няколко пъти с гувернантката си, залепнала до сянката му, и остави на гроба английски цветя, френски цветя, в краен случай холандски лалета – защото само такива имаше в техния дом. Нели имаше много контролни, по математика взеха за еднакви триъгълници, за лице на успоредник, по български взеха за  синоними, оставаха още четири дни до заплатата на майка ѝ и седем месеца и двадесет и два дни, докато баща ѝ се върне от строежа на магистралата в Мадрид. Майка ѝ, която беше добра жена, скри табуретката, върху която спеше Гошко. Тя продължаваше да излиза сутрин за работа и да се прибира вечер, уморена и малко тъжна; може би съжаляваше за котето, а може би съжаляваше, че бащата на Нели е в Мадрид.