Децата

– Аз съм, Нели – извика момчето. – Отвори, искам да ти кажа нещо.

– Ще влезе ли и онази жена, твоята възпитателка?

– Не, няма.

– Ще вляза, разбира се – обади се категоричният глас на гувернантката и Нели отвърна:

– Извинете, заета съм.

– Слушай, Нели… вече написах една обява на компютъра си за котето.

Нели си помисли, че ако гувернантката влезе вкъщи, където майка ѝ говореше от три години, че трябва да сменят тапетите,  че пода на коридора страшно се е изтъркал, че телевизорът е толкова жълт, че по екрана му непрекъснато се търкалят лимони вместо хора – сигурно гувернантката, пък и Антоний, щяха да свият презрително носове и щеше да ги е срам да говорят английски и немски пред такива стари тапети.

Тя отвори вратата на една тънка цепка и измърмори:

– Пъхни обявата за котето ми оттук.

“Загубено коте –  пишеше  върху листа с големи печатни букви – бяло на черни петна. Порода улична превъзходна.Това е котето на Нели. По всяка вероятност е ранено в двата крака и в главата. Донесете го – живо или мъртво – срещу голямо възнаграждение”.

Прочитайки думата “мъртво”, Нели усети как отново се опитва да върне обратно сълзите в очите си, макар че  металната врата я скриваше от гувернантката и Антоний. После си рече, “Това голямо възнаграждение откъде ще го вземем?” Майка ѝ щеше да получава заплата след дванадесет дни. Трябваше да платят сметките за тока и телефона, Нели от три месеца насам чакаше за нови маратонки. Просто тази обява беше истинска лъжа. При това Гошко не беше улично коте, а нейно коте, наистина превъзходно, но най-нейното коте, което беше виждала някога. Тя не искаше никое друго.

– Ако искаш да разлепим тази обява навсякъде по града, – предложи Антоний през цепката на открехнатата врата – ще възложа на шофьора на баща ми и всичко ще бъде готово за половин час…

Но думите “голямо възнаграждение” звучаха така невъзможно за Нели като полет до луната. Тя каза “Не мога да разлепя тази обява”.

– Ако искаш да не си самотна, можеш да дойдеш да поседиш при мен и при Шели – предложи Антоний, но Нели  затвори вратата, приближи се до табуретката, където спеше котето и отпусна глава върху нея. Сега вече не можа да върне сълзите обратно, табуретката се измокри малко. После тя си припомни, че все пак утре има контролно. Макар че Гошко я гледаше от всяка страница на учебника, Нели си представи, че човекът с кафявото палто отвежда ранените котета при първите кокичета, при южния вятър и там раните им като по чудо оздравят. Котетата сами се завръщат при стопаните си, на своите табуретки в апартаментите със старите тапети без никакво голямо възнаграждение, защото децата ги обичат. Защото децата всеки ден ги виждат върху страниците на учебниците си по математика – макар че на следващия ден имат контролно – и ги виждат върху старите тапети, които майките им още не са събрали пари да сменят. И децата искат котетата си повече от нови маратонки, за които са чакали вече три месеца. Децата обичат  котетата си – а това е най-важното дори за пролетта.