Децата

Настъпи неловка тишина, изпълнена с мирис на цветя от градинката, които жените садяха за рождения ден на бащата на Антоний. Изведнъж  на момчето му хрумна нещо и без да иска разрешение от гувернантката си, без дори да я погледне – нещо, което рядко правеше, защото тя бе гувернантка, получила дипломата си за гувернантки в Оксфорд и имаше изричното разрешение на бащата на Антоний да го ръководи най-строго, момчето хукна по стълбите и тя го попита на английски къде търчи така невъзпитано и, за бога, да спре веднага, защото ще се изпоти и после ще настине ужасно. Антоний явно не се интересуваше дали ще настине ужасно, а продължи да фучи по стъпалата.

Нели трябваше да се прибере вкъщи, където вече нямаше никого – при мисълта за това тя щеше да се разциври, но кажете ми каква полза има едно момиче да циври? – абсолютно никаква. Все пак Нели се сети за котето и една сълза се напъна да изскочи от окото ѝ. В този момент, тъкмо когато тя притисна сълзата с ръка, за да я скрие от празния апартамент и от картината на кораба с алените платна, иззад гърба ѝ изскочи Антоний. Нещо шумно мяукаше в ръцете му – по-точно не в ръцете му, а в една луксозна кошница …

– Вземи моята котка – предложи Антоний и измъкна от кошницата  – всъщност опита се да измъкне – един чисто бял котарак, огромен като  пухен юрган. – Това е Шели – представи го Антоний. – Много е свиреп, но е напълно породист и струва…

– Аз искам Гошко– измърмори тихо Нели, защото след първата сълза в очите ѝ се заредиха други сълзи. Свирепият Шели я перна с лапа по ръката.

– Ето, харесва те… Подарявам ти го, за да не плачеш.

– Аз въобще не плача – излъга Нели и натика сълзите обратно в очите си с ръка. – Аз искам моя Гошко, който… аз зная защо е скочил от прозореца… Искал е да доведе пролетта.

– Но Шели ми го донесоха от Кембридж – заяви Антоний. – Той разбира само когато му говоря на английски – и за да демонстрира, че това е истина, той заповяда: – “Give me five”, което означаваше “Дай лапа”. Котаракът си направи оглушки и не реагира никак, освен да се озъби зловещо на Нели. – Кошницата му е от оригинален бамбук – обясни Антоний. – И нея ти подарявам.

– Не може така, моето момче – каза гувернантката. – Този котарак струва колкото един мотоциклет.  И кошницата струва колкото мотоциклет. Не ти позволявам да правиш такива подаръци.

– Позволяваш ми – заяви Антоний, но Нели се прибра в празния апартамент, при табуретката, върху която вече не спеше Гошко, и захлипа.

Върху табуретката я чакаше цветето – едно най-нормално цвете, което не струваше колкото мотоциклет. Нели го бе откъснала от гранинката, без да знае, че е за рождения ден на бащата на Антоний. Беше съвсем, съвсем сама. Разбира се, на следващия ден имаха контролно по математика. Пред отворената врата на апартамента Шели, скъпата котка на Антоний, мяукаше, като че някой дереше белия ѝ кожух. Антоний извика:

– Ако не харесваш Шели, ще ти донеса друго коте, улично… – след което гувернантката каза на български:

– В никакъв случай, тези бездомни животни страдат от тения! – после продължи сърдито на английски, но това не ѝ беше достатъчно и изрече няколко режещи изречения на немски. Нели взе цветчето, забравено върху табуретката, където спеше Гошко, излезе  в преддверието и затвори вратата под носа на гувернантката.

Тя отвори учебника със задачите, но от всяка страница я гледаше Гошко и беше невъзможно да учи за деление и умножение на десетични дроби. Къде да търси Гошко? И какъв беше онзи мъж с кафявото палто, който беше взел раненото ѝ коте? Тя излезе на балкона и погледна  към жените, които разкрасяваха градинката пред входа. Локвичката кръв под балкона беше изчезнала, вместо нея  имаше огромно корито с пъстри цветя – розови, жълти, червени и сини. Сигурно жените ги бяха оставили там. Звънецът се обади – остро, бодливо и когато Нели видя през шпионката малкото учудено лице на Антоний, се подвоуми дали да отвори.