Децата

Нели тръгна към супермаркет “Сезони”, подвиквайки тихо “Гошко! Гошко!”, веднъж дори ѝ се стори, че вижда висок мъж с кафяво палто и много бяла коса, опита се да го догони, но мъжът изчезна като вятър някъде, може би влезе в магазин, може би се качи на някой тролей. Изведнъж зърна на асфалта малка капка кръв и още докато не бе откъснала погледа си от нея, забеляза в края на улицата ново градинско цветче – най-обикновено, просто жълтеникаво цветенце, а наоколо всичко беше сиво под небето, което отново щеше да се разсърди и да полее града с много студен дъжд.

Може би трябва да търся цветчета – рече си момичето и се огледа внимателно на всички страни. – Цветчетата ще ме отведат при Гошко. Но наоколо нямаше истински цветчета, а онова, което ѝ се бе сторило като жълто цветче, беше всъщност обелка от дъвка. Нели обиколи супермаркет “Сезони”, обходи всички щандове на пазара, които продаваха марули, домати и какво ли не – но не видя нито нейното коте, нито човека с кафявото палто.

Когато се отчая да обикаля, забравила, че има контролно по математика на другия ден,  тръгна към паркинга. Пред техния вход бяха дошли няколко жени, които разкопаваха отъпканата пръст край основата на блока и сядаха градински цветя, каквито Нели беше забелязала в градинката. Жените мълчаха, работеха съсредоточено, бодяха земята и слагаха в пръстта корените, а над сивия тротоар оставаха да стърчат цветните главички.

– Но…  – каза объркано Нели. – Защо садите цветя тук?

– Господинът от шестия етаж има рожден ден и жена му ни нае да оправим градинката, за да го изненадаме приятно – обясни една от жените, която беше най-близо до Нели.

Нели знаеше, че господинът от шестия етаж беше бащата на Антоний. А тя си бе помислила, че цветята са пораснали, защото нейното коте е повикало по някакъв начин пролетта. Бе предположила дори, че  може би  човекът с белите коси и кафявото палто е тръгнал да помогне, защото пролетта се е загубила някъде по пътя за България. А то какво било…

– Намери ли си котето? –  извика някой. Отново беше онова момче Антоний. Майка му току що бе платила да посадят цветя пред входа, защото баща му… – От много време те гледам през балкона… май не си го намерила.

– Как ще го намери? Сигурно дядката го е хвърлил в някой контейнер за боклук – предположи гувернантката. – На кого е притрябвало някакво си умряло коте. То дори не е сиамско, а най-обикновено улично животно.

„То е живо!” искаше да извика Нели, но нищо не каза, защото главата на гувернантката беше вдигната така високо, че дори мрачните облаци бяха по-ниско от носа ѝ.