Децата

Нели вдигна глава и с изненада видя момчето от апартамента на шестия етаж – за пръв път го чуваше да ѝ говори. Всъщност за пръв път чуваше това момче да приказва на български – до него гувернантката му, жена в красив костюм, го погледна възмутено, но момчето, което винаги гледаше отвисоко Нели, този път каза съвсем на български, съвсем тихо и съчувствено:

– Котето ти беше много хубаво, но се боя, че му изтече много кръв – момчето дори потупа Нели по рамото, а това беше нещо необикновено, като се вземе предвид, че то никога досега не беше разговаряло с нея, пък и с никого от входа, защото то говореше предимно на английски и гувернантката му не одобряваше разговори със случайни хора от входа. Съвсем скоро момчето и неговото семейство щяха да се пренесат в едни далеч по-хубав квартал сред брезите на Витоша, сред люляци, които бяха насадени специално за него, и сега се очакваше храстите да разцъфнат, за да започнат преместването на багажа.

– Какво стана с котето ми? – попита Нели, без да го поглежда.

– Ами… – момчето за миг прекъсна изречението, което се готвеше да изрече. Гувернантката му каза нещо недоволно на английски, но Нели не го разбра, защото в училище все още не бяха взели думите, които употреби жената. Момчето обаче не обърна внимание на жената и обясни – Един мъж ти взе котето, един висок мъж, с бели коси и кафяво палто.

– Значи затова капките кръв са изчезнали от тротоара – каза Нели замислено.

Но още докато тя говореше между старите гърбави плочки на тротоара се подадоха зелени треви, в градинката цъфнаха няколко цветенца – бели, червени и жълти.

– Гледай, гледай – каза Нели – Виж какво става.

Дори гувернантката на момчето, което чакаше да цъфнат люляците, за да се пренесе в новия квартал, спря и се взря изумено в цветчетата. Дотам се беше удивила, че дори тя заприказва на български:

– Май ги нямаше сутринта, май ги нямаше… Жалко, че глупавите хлапаци от квартала ще ги стъпчат – после се огледа, защото осъзна, че не трябва да прави изявления пред хората от блока и отново заговори нещо на английски с много непознати за Нели думи.

– Трябва да намеря Гошко – каза Нели, без да обръща внимание на думите, които не знаеше. – Гошко беше жив, нали? Накъде тръгна този мъж? Как изглеждаше той?

– Трябва да му говориш на английски – заяви гувернантката. – Иначе не може да разговаря с тебе. Иначе ти му губиш времето и той не може да се развива… – но тук дори и гувернантката млъкна, защото точно градинката пред входа на Нели – една тясна и общо взето много отъпкана от хлапаците градинка – бе цялата отрупана с цветя. Те бяха съвсем обикновени – най прости ливадни цветенца, но откъде се бяха взели точно тук, само в тази градинка, под прозореца на петия етаж – под детската стая на Нели? Другите градинки си стояха съвсем обикновени, съвсем отъпкани и сиви под сивото небе, което въобще и не помисляше за пролетта.

Момчето се приближи до градинката, откъсна едно цветче – най-просто, най-градинско, но съвсем истинско и се приближи до Нели.

– Заповядай – каза той. – Аз се казвам Антоний. Знам, че ти се казваш Нели.

– И аз знам, че се казваш Антоний – призна Нели, но въобще не спомена какво още знае – защото знаеше, че майката и бащата на Антоний са надути и много важни, и самият Антоний е още по-надут и по-важен.  – Знаеш ли къде отиде онзи господин с моето коте?

– Тръгна натам – каза Антоний и посочи към супермаркет “Сезони”, зад който се издигаше сивата планина на останалите блокове. Нели дори не взе цветето, което Антоний  ѝ подаде.

– Защо не взе тая маргаритка? – измърмори той и гувернантката му веднага го запита как е маргаритка на английски.