Децата

Koтето на Нели се казваше Гошко.

Кръсти го на човека, който ѝ го донесе, висок рус мъж, но това едва ли е толкова е важно. Важното е, че котето изглеждаше прекрасно, с черни и бели петна, като небе през пролетта, когато се появяваха първите листа по дърветата. Но още по хубаво беше, че когато тя се прибереше от училище, котето я чакаше пред вратата на апартамента, вървеше винаги след нея и докато тя решаваше задачите по математика или учеше някое стихотворение, Гошко редовно мъркаше успокоително, окуражавайки я да продължава нататък. Нели не се чувстваше никак самотна в апартамента, на прозорците на който бяха поставени решетки и имаше голяма желязна врата; тя се чувстваше сигурна и преди, но с котето беше съвсем различно – обясняваше му как пролетта наближава града, как скоро ще дойде у дома и цветето в голямата синя саксия ще цъфне, че мама ще ѝ позволи да излиза да си играе пред блока с другите деца, когато стане топло – а сега по цял ден вали дъжд и пролетта е загубила някъде пътя от Африка към България.

Гошко си имаше паничка и малка табуретка на която спеше, но най-често мъркаше на Нели и слушаше как тя му разказва уроците си по география за големите водопади и полезните изкопаеми, за полюсите, където живее зимата и за реките, в които се ражда лятото. Разказваше му и уроците по история за хан Аспарух и за всичко, което имаше в учебниците за пети клас. Може би нейното коте беше едно от най-образованите същества в блока, където съседките бяха  все възрастни жени. В блока живееше само още едно момченце, но то си имаше гувернантка, а Нели си имаше коте, но нима може човек да има по-добра гувернантка от коте, което знае за полюсите, за хан Аспарух и пролетта?

Един ден обаче Нели се прибра у дома, но Гошко не я чакаше на вратата както обикновено. Нямаше го при бялата му паничка, нямаше го на табуретката с пъстрото килимче, където спеше, нито беше в спалнята на майка ѝ. “Гошко!” започна да го вика момичето, но от стаите не долиташе никакъв звук. Изведнъж Нели видя, че прозорецът на детската стая, обърнат към ресторант “Джорджия” е отворен. Момичето се приближи и погледна надолу – апартаментът им беше на петия етаж. Момичето не изчака нито секунда повече. Забрави, че има контролно по математика, и че по английски трябва да пише по десет пъти думите “station” и „castle”. Забрави дори да затвори желязната врата, която беше тежка колкото самия блок и я предпазваше от крадци, докато майка ѝ беше на работа, баща ѝ също – но в Испания.

Столицата на Испания е Мадрид – там е много по-топло. Сигурно пролетта вече е преполовила пътя дотам, дори може би вече е пристигнала в града.

Момичето не можа да дочака асансьора, дотича до първия етаж и спря под прозореца на своята детска стая. На тротоара, толкова сив, че всяка пролет би се уплашила от неговите стари гърбави плочки, точно под прозореца на Нели на петия етаж, имаше нещо страшно. То се червенееше – беше локвичка кръв и изглеждаше толкова безнадеждно, че Нели щеше да заплаче. Малки капки кръв продължаваха напред по страшните сиви плочки на тротоара. Нели ги проследи със свито сърце, но изведнъж капчиците кръв изчезнаха. “Дъждът ги е измил” помисли си момичето, но днес от толкова време насам не беше валяло. Замряла неподвижно, Нели остана клекнала до страшната червена локвичка, взирайки се ужасено в капчиците, които изчезваха внезапно и това ги правеше да изглеждат още по-страховити. “Един човек го взе” – обади се глас зад нея.