Кратка история на самолета

Турбините под мен фучат, краката ми олекват, асфалтът под крилото се забързва назад и се отдалечава. След него поемат складове и халета в землисти цветове, лъснали на слънцето покриви от ламарина, сграда с надпис „сграда 159“, червени контейнери, паркинг с камиони, „сграда 128“, високи палми, огради с бодлива тел, десетте платна сгъстяващ се трафик на магистралата. За малко в кадъра на люка, докато завиваме, се появяват небостъргачите, ето го и залива, яхтите с прибрани платна, после другия залив, хоризонта на Тихия океан. Отляво остават бреговете на Калифорния, вдясно долу е пустиня и заснежени планински върхове. Издигаме се високо и пилотът дава сигнал, че можем да си разкопчаем коланите.

До мен мъж с очила в тънки златни рамки изважда от кожена чанта папка с надпис „Меморандум“, отваря я и я слага върху сгъваемата масичка. Отдръпвам лакът, за да му направя място, но след миг се усещам и решавам да отстоя позицията си – все пак облегалката е за двама ни и аз не съм вече детето, което отстъпва на възрастните в автобуса. Мъжът сваля очилата си, забърсва ги старателно и ги отпуска върху отворената страница. В едното стъкло различавам деформирана и увеличена думата „време“. Отпускам облегалката назад. Време. Неволно поглеждам към малкия монитор със самолетчето и пунктираната линия, температурата на въздуха и километрите до края на полета. Виждам колко часа́ местно време е и къде точно сме в небето над пустинята. Чудя се как така тук е 10 сутринта, а 11 часа по-късно самолетът ще кацне в зимен град от другата страна на земята и там вместо нощ отново ще е сутрин. Къде се губят тези часове? Дори децата знаят, че ако човек се движи достатъчно дълго в една посока, ще се върне отново там, откъдето е тръгнал. А какво се случва с времето?

Някой на задната седалка захърква, някъде напред проплаква дете. Вадя слушалки от джоба на седалката пред себе си, намирам малка дупчица в облегалката и ги включвам. В ушите ми виква италиански тенор. Сменям станцията на самолетното радио, намирам нещо по-спокойно, решил съм да поспя.

Помня, че го докараха през пролетта. Транспортираха го на части и го сглобиха на място за няколко дни. Разположиха го в края на селището, до главното шосе, между лозята за лично ползване и кооперативните кайсиеви градини. Много външни хора по това време изпаднаха в заблудата, че той е попаднал на това място заради непосредствената ни близост до летището на град Варна, но бяха твърде далеч от истината. Всички местни обаче знаеха каква е тя – белият самолет дойде в нашето село направо от Съветския съюз. Той бе идея на местното партийно ръководство и бе внесен от далечни земи да превърне образцовото ни селище в уникално. Бяхме избрани да бъдем единственото село в републиката със самолет сладкарница. И то каква сладкарница!

Помня в първите дни, след като официално го отвориха, чакахме с часове на опашки, за да се качим по тесните стълби, да седнем с родителите си на меките седалки и да си поръчаме пасти с кока-кола (някак не подхождаше да седнеш в самолет и да пиеш боза), а сервитьорки, облечени като стюардеси, носеха поръчките с усмивка. Вътрешността на самолета беше запазена и автентична, просто седалките бяха обърнати две по две, една срещу друга, между тях бяха разположени ниски стъклени масички и образуваха уютни сепаренца.

Управителят на тази необикновена сладкарница се казваше Стойчо, имаше мустаци и бе облечен като пилот. В началото Стойчо пускаше всяко дете да влиза в пилотската кабина и да побръмчи зад уредите за управление, без обаче да пипа нищо. Понякога се забравяхме, сграбчвахме кормилото и давахме газ, като да се вдигнем във въздуха заедно с цялото село зад себе си и да се присъединим към истинските самолети над летището. Момчета… Приземяваха ни с по някой шамар зад врата и ни пращаха обратно да ядем пасти.

В края на тази паметна учебна година, преди да сме излезли във ваканция, ни освободиха от училище, организираха бригади да се изчисти площта около Самолета. Благоустроиха я, озелениха я, засяха цветя и красиви борчета, засадиха и група кипариси – високи и стройни като часовои, оформи се малък парк, поддържан от уборки и съботници.