Кедер

На кака Неджна

Мога да разкажа с четирсет дървета тази история, четирсет дървета които никога няма да станат гора и незабележимо ще изчезват от пейзажа. Не, това не е зелен разказ и ако има някакъв цвят нека бъде тъмно кафяв, като сакото на съседа. С това сако го погребаха.

След погребението велосипедът му осъмна със спукани гуми. Близките веднага ги смениха – дали по навик, дали защото искаха колелото да си бъде както го е оставил покойника, не знам, но сутрините се повтаряха. После някой се сети, че това е кедер.

Кедер е турска дума, означава мъка. Някога старите турци вярвали, че когато човек умре, завещава на близките си точно четирсет мъки. По една за всеки от четирсетте дни след смъртта. С дните и броят на мъките намалявал, но последната оставала завинаги. Били нещо като Али баба и четирсетте разбойника – душата на умрелия и нейните страдания, сплотени с тежките чували на товара, който носели на тайното място под земята. Чувалите били различни, според това какъв човек е напуснал живота: дали е млад или е стар, дали е родител или не, дали е целувал, и най-вече – дали е въздишал много приживе. Въздишките приличали на тонове памук, само привидно леки, но душата си знаела най-добре как се живее с привидно леки неща. И как се умира с тях.

Кедер било да не виждаш повече близките си, рязко да ти е отказан поглед завинаги. Защото с поглед се напуска по-трудно. Но кедер било и да нямаш близки, които да тъгуват. В списъка на четирсетте мъки били и тази ако не си ходил на поклонение, ако умираш с несподелени тайни, ако не си върнал дълга си, ако не си поискал и не си дал прошка, и още много тегоби, в зависимост от житейските дни на починалия. За най-голям кедер се смятали недовършените неща.

Защото какво остава от човека след смъртта? Заблуждава ни окончателното на всеки написан ред, роден внук или построена къща. Нищо не е така трайно както недовършеното. С неговата будна кома, с нередовното захранване между скачените съдове на надеждата и примирението. Недовършените неща, миналото недовършено време. И някой да те разказва в него.

Завършена беше къщата на съседа, отдавна. И децата му завършиха, останаха в града. Завършеци описваха изцяло живота му и сякаш нямаше място за начало, или поне всичко което се случваше, приличаше на последно. Беше мълчалив човек, пушеше много. Всеки ден без изключение обикаляше с колелото си извън селото. А жена му, без да я питат, гузно обясняваше на хората, че така ходел да нагледа нивата си. Да кажеш, че е голяма нива, не е. Десет декара царевица, колкото да има храна за животните през зимата.

Там го и намериха – сред зимата, на нивата.

И сигурно в селото щяха бързо да го забравят, ако не бяха спуканите велосипедни гуми. Тяхното спукване малко понаду тази история – присещаха се за минали неща и търсеха потвърждения за задгробния живот, който му съчиняваха.