Незнайните образи хорски

Тъй, дотогава сурова, от облик лишена,
земята беше сега променена
с незнайните образи хорски.
Овидий, „Метаморфози”

Имам проблем с очите. Нещо с очите е, без съмнение. Повредиха се, след като станах на осемнайсет. Всъщност не, за първи път се случи, когато бях около четиригодишен, но тогава никой не осъзна, че проблемът е физиологичен – отдадоха го на развинтенo детскo въображение. Появяваше се спорадично до пубертета, а между дванайсeтата и осемнайсeтата ми година внезапно изчезна. През този период почти бях забравил за него, а когато се случеше да премине през съзнанието ми като неясна, бегла картина от детски спомен, аз самият си мислех, че това действително са били болнави фантазии на един незрял ум. До онази зимна ваканция, първи курс в университета.

Условията за ски бяха чудесни – много сняг и много слънце, превърнало планината в искрящо бяло великолепие, което прогаряше очите. Разбира се, на осемнайсет човек не си и помисля да използва скиорски очила. Без очила и шапка моята рокаджийска грива свободно се развяваше по пистата, малко кривогледият ми поглед караше момичетата да поруменяват. Бях абсолютно неустоим. Още на третия ден обаче пред очите ми започнаха да се въртят размазани цветни петна, на четвъртия клепачите ужасно се подуха, а на петия вече не виждах нищо. Моите загрижени приятелки налагаха затворените ми очи с донесени от столовата краставични кръгчета и влажни пакетчета чай, които леко облекчаваха болката, но иначе не помагаха особено. Остатъка от ваканцията прекарах в стаята, невиждащ и вбесен. В София отидох на лекар, който предписа капки, мазило и лека марлена превръзка, както и пълна почивка, докато изгарянето на роговицата отшуми – според него нямаше опасност от трайни последствия за зрението. Историите от детството не му разказах просто защото бях забравил за тях. Но когато след около седмица за първи път се изправих пред огледалото в банята и свалих марлената превръзка, проблемът се бе върнал: от кръглото огледало с бяла пластмасова рамка над измачканата яка на пижамата ме гледаше грозен сивкав крокодил. 

Двайсет години по-късно все още не мога да твърдя, че изцяло съм свикнал да живея с проблема си. Приемам го, разбира се, нямам друг избор, но съм принуден неспирно да предоговарям със себе си самите понятия „аз” и „живея”, всеки ден. Нито един от трийсет и деветимата офталмолози в страната и чужбина, с които междувременно се бях консултирал, не бе в състояне да предпише подходящо лечение. Очите ми нямат структурни изменения, липсва каквато и да било патология. Мозъчните параметри също са в норма, както показаха всички томо- и всякакви други графии, на които се подлагах през годините. Проблемът ми не може нито да се измери, нито да се онагледи, което прави изследването му на практика неосъществимо. Междувременно всички упорито твърдят, че когато ме гледат директно или наблюдават мое отражение в каквато и да е огледална повърхност, виждат все едно и също – мен. Няма причина да не им вярвам, въпреки че ми е изключително трудно. Ако наистина е така, аз съм единственият, който не може да види лицето ми. Не съм се виждал от точно двайсет години, седем месеца и два дни. Тялото ми остарява нормално, кожата постепено се отпуска, мускулите понамаляха за сметка на корема, дланите ми са насечени от фини бръчици, които вече не изчезват, щом ги изпъна, всичко си е както трябва. Само дето от ключицата нагоре, там, където се захващат жилите на врата, кожата ми плавно преминава в люспи или пера или пък в козина с най-разнообразна структура и цветове – в зависимост от настроението, сезона, часа или пък без връзка с нищо, и продължава в глава на костенурка. Или куче. Понякога е крокодилът. Или пък крава, макак, щъркел, лемур, невестулка, зебра, китоглава чапла, гигантска богомолка, язовец, сом.