Велика Събота

Вечерта на Велика Събота. Аз, все още в човешко качество, седя в усамотение в едно древно село. Казва се Арбанаси и се намира на северния склон на Стара Планина в Източна Европа. Имам приятел, а той има къща там още от седемнайсти век. Всяка година по традиция посрещаме Пасхата там. Познаваме се толкова много, че поне преди Празника всеки предпочита отцепването и уединението.

Седя сам в задния двор на полурухналия дом, между избуялите шипкови храсти и ореха. И мога да бъда забелязан как всъщност доста злокобно седя на едно каменно стъпало, оцеляло и незарито от времето, прегърнал коленете си, брадясал и в черна блуза. Дишам дълбоко и вероятно се полюшвам напред-назад в такт с някакъв особен ритъм от под земята. Мисля си за моя Бог и за Неговата Пасха, за която всичко е приготвено, дори сутринта сме боядисали яйца при полеви условия, набрали сме здравец и люляк като жени или педали, а литър и половина нечовешка ракия жълто жълтее в прозрачната си бутилка. Хайде Боже, чакаме те!

Както мисля такива духовности и идват прилепите. Прилепът е единственият бозайник на земята, който има крила и лети с тях. Небето, веднага след залез, но преди да падне пълен мрак, е абсолютно неописуемо с човешки думи – нито цветът му, нито уханията във вечерния вятър се поддават на сухата категоризация на речта. В небето правят лупинги три прилепа. Това, прилепът, какви шеметни завои взима, как вдъхновяващо пикира, как нито веднъж не се блъсна в къщата или в лицето ми, не е истина просто. И защо сега са наизлезли, в часа на тъмносините баири и почерняващите облаци? Сигурно заради пърхащите наоколо тъй много буболечки. Или за да ме впечатлят мен, все пак съм столичанин и за малко тук. Не обичам прилепи по принцип, но обичам много тези три. Единият изпикирва така необяснимо, че закача косата на темето ми. Вцепенен съм от радост колко са хубави летящите ти мишки, Боже! Как ти е хрумнала такава дивна хитрина – мишки, пък летят!

Тогава се отваря вратата на къщата на Съседа Борка. Негов е и съседният двор, а мястото, на което съм седнал да се радвам, е точно на три метра от него. Освен това седя именно с лице към неговия двор и къща, така ми е най-удобно да гледам небето с мишки. Не ни дели истинска ограда, само руини от древен дувар, високи до коляно, колкото да се вижда. Съседа Борка е с безсмъртния жълто-бял потник на балканския селянин, с косматите гърди и уплашения поглед на кошута в мръсен потник, съзряла вълк от три метра. Къщата, в която отсядаме по Великден, е принципно необитаема през останалото време и Съседа Борка, макар и от три дни предизвестен, че ще идват гости, живее тук поне от седемнайсти век и му е крайно нетипично зловещи брадясали фигури в черно да се полюшкват, прегърнали коленете си и втренчени нагоре, на три метра от двора му в събота вечер. Усетих страха му почти като свой и може би тогава стартира чудото.

Съседа Борка се оказа излязъл, за да вземе някаква жизненонеобходима тесла от сайванта в своя двор, и си се прибра в къщата. Запали лампа там, където, предполагам, му беше кухня. Започна периодично, средно през 30 секунди, да повдига крайчеца на извечната дантелена завеса и да ме проверява с уплашено око дали още се полюшвам, изпълнен с тайнствена заплаха. Разбирам го напълно, но изобщо няма начин да се преместя. Прилепите ми пеят ултразвуково и оформят орбитите си в нещо като знака на атома – ядрото в случая е моята глава. За нищо не бих променил този временен и съвършен баланс. Дори небето беше спряло да тъмнее, а вятърът да духа, за да виждам и чувам всичко. Различавам вече вампирските им лица, зверски и красиви, усещам туптенето на летящите им миши сърчица. Чувствам обаче и растящата паника на Съседа Борка с тесла: какъв е тоя, мама му, откъде се пръкна, крадец ли е някакъв, маниак ли е, вампир ли е, караконджул или тат нощний? Да взема да се обадя на Хорхе и Самуил да идват тъдява със сопите…