Какво се оказва – бил съм в едно помещение с твоя трънен венец и не съм забелязал…
А е станало това ето как:
Първо ти сложихме трънен венец на главата, в знак на подигравка, задето се правиш на цар. След това те убихме.
След погребението ти венецът изчезна, за да се появи, векове по-късно, като находка на кръстоносците. Някой, който е наясно колко силно кръстоносците държат на подобни вещи, предвидливо им го изважда от Шкафа на Историята, те плесват с ръце и го отнасят в своя свят.
През 1236 г. Бодуен, латински император на Константинопол, фалира за пореден път и отново иска огромен заем от венецианците.
„Е, този път – казват венецианците – искаме адекватно обезпечение. Цялата ти Империя е ипотекирана вече три пъти, освен едно нещо в нея!”
„А-а-а, венецианци, това – не! Само това – не! Няма да заложа Трънения венец!”
„Що бе, Бодуен – казали венецианците – ти нали не смяташ да ни завлечеш тоя път, нали ще си върнеш заема?”
„Е… да, де. Разбира се… Кога не съм си връщал заема…”
„Практически никога – рекли те. – И за това, за да си адекватно мотивиран този път, ще заложиш Трънения венец!”
А вътре в коварните си сърца венецианците, които не били никак наивни, потривали коварните си ръце с възлести, грабливи пръсти и си викали на акъла „Много ясно, че пак няма да ни върне парите, тоя гъз, този път обаче ще изгори като куче! Ще му задържим най-ценната реликва на Християнството!”
Именно така и станало. Бодуен взел парите, над сто хиляди милиона eвро сегашни пари, изпил ги и ги изял със замах в ипотекирания си дворец за има-няма една зима и след това изревал:
„Извинявайте, сега, ама аз нямам как да ви върна заема! Бъдете хора – върнете ми Венеца!”
„А-а-а – не, казали венецианците – този път – кур, мойто момче!”
„Ама … аз … аз съм господарят на света!” – изскимтял Бодуен.
На последното венецианците даже и съвсем нищо не отвърнали, а само махнали с ръка и се отдалечили към залеза с Реликвата, подаваща се от джоба на омазнената им лихварска мантия.