Пекина могила

– Бабо, бабо Вангело, да си сречала наша Ройда? Пойдè отзарана с козите, още я нема да се върне, кое време стана… Ютре кака ѝ се годява, работа има за вършене. Сите сме се запретнали, а нея нигде никаква я нема. Рекох ѝ днеска до по-раншко, да сколасаме, оти годявката е голем празник, да се не посрамим. Пък на, нема я…

Селянинът, който пресрещна баба Вангела по пътеката от гората, не се опитваше да прикрие уплахата си. Загрубелите му от труд ръце се стрелкаха насам-натам, сякаш бълхи го хапеха – ту в ризата бъркаха, ту пояса наместваха, ту чешеха овчия калпак, килнат назад от запотеното чело.

– Ти за билки ли си ишла? От гората идеш? Виде ли я негде Ройда, момето ни? – Тревогата изтъни, а надеждата разтрепери гласа на мъжа.

– Не съм, стопанино, не съм, Матейко. То я де одя – по дерета и оврази, а она, ваша Ройда, с планината се родее, все нанагор я дърпа, към висинето. Оттамка момето ви хем нашироко гледа, хем и за Величко, овчарчето, се оглежда! – Бабата се засмя с неприятен, зъл смях, все едно неприлична тайна я весели.

Смахната беше старицата, а отбираше от билки, цереше тежки болежки по хората. Но селяните само в голяма неволя и от немай къде я диреха. Вярваха, че магии прави. Зли сили за другари има и все подир себе си ги води, та от едно те цери, ала друго ти довлича на главата. Така си шушукаха женорята, отбягваха я, доколкото можеха. По-старите разправяха, че до едно време Вангела си била булка като всички, но мъж ѝ се хванал с другар по планините да копаят. И не да промиват златинки из поточетата, както правеха понякога селяните, щом се намереше непреровено от древните рудокопачи местенце. А готово имане бил тръгнал да дири – чужди пари за черни дни закопани и след черни дни неподирени.

Това не било занаят, но все се намирал някой да се полъже по бабини раздумки. Мъжът на Вангела се заплел здраво, затънал в тоя свят, в който най-сигурен спътник е разочарованието, надеждата е хлябът, а солта я теглиш от потта си. Сън изсънил, треска се втресъл. За детенцето си око изгубил, гледал го като чуждо, на булчицата си ръка взел да вдига – нямал ласка за нея. Когато навремето му поливала на двора да се умие и му подавала везан пешкир, Вангела докосвала уж случайно снагата му, греела ръцете и сърцето си на мъжката му сила. Но щом се поболял по златото, тя внимавала да е по-далечко, че посягал за нищо. Не удрял, само опаката замахвал, а това било още по-страшно. Храната не му се услаждала, постелята не го искала, всичко в къщурката им му се пречкало.

А по мерак се били взели – и двамата сираци, и двамата сиротни душици. Обещавал момъкът палат да вдигне и Вангела царица да бъде в него. С алтъни да ѝ накичи постелята – да ѝ светят, когато вечер разресва косата си. Ей такива работи говорел, когато се залюбили, бедни до кост, но млади – света да прегърнат. Големи думи имал, голям ищах да направи щастлива изгората си. Докато ѝ говорел, тя все се усмихвала и в очите го гледала. Не разбрал този мъж, че за нея гласът му е по-звънлив от изсипано гърне жълтици, а ръцете му са люлка, вързана в райската градина.

С годините немотията го надвила, скършила сърцето му. Какво ли не опитвал, но не спечелил пари за палат, едва колиба струпал. Не се сещал, че царица си има в нея. Полека-лека се умълчал и от мълчанието озверял. Оголвал зли зъби и думата му на ръмжене замязала. В ума си упреквал Вангела, че тя го тика да бъхти за имане, че „нейната” приказка за палатите не му дава мира. А булката му все така го гледала в очите и се усмихвала, докато не изстинал съвсем и не започнал да показва мъжката си сила – в нея опора да дири, вместо в мъжкото си сърце.

Търпяла Вангела, търпяла, но претърпяла и една сутрин му се опълчила. Застанала пред него на вратницата, когато тръгнал да излиза баирите да хваща и му рекла или да се лови на кърската работа и да мирясва от глупостите си, или да се не връща повече в тоя дом. Да си дири палати, да си търси царица. Не успяла да сплаши обсебения от бесовете на златото мъж. Замахнал той, но този път не спрял ръката си, сякаш само този бунт чакал, та да отприщи натрупаната горчивина и да я превърне в изпепеляващ гняв. Вангела паднала като съсечена. Едва събрала сили да се надигне, искала да успокои детенцето си, което се разпищяло като пиле на дръвник. Видяла едрия гръб на безразличния си мъж да се отдалечава през двора и разбрала, че животът ѝ се е променил необратимо, както могат да го променят само любовта, омразата и смъртта. Такава невиждана злоба я заляла цялата, смесила се с кръвта от разбитата ѝ уста и заедно с избитите зъби литнала на нечовешка клетва мъжа ѝ да стигне, че Вангела сама от себе си се уплашила. Проклела го каквото сърцето му търси – на нозе да намери, каквото на нозе намери – с очи да види, каквото с очи види – с ръце да пипне, каквото с ръце пипне – на змия да стане! Змията очи да му изпие – да гледа и да не вижда, ръце да му клъвне – да държи и да не удържа, на нозе да се увие – да крачи и да не помръдва. Змия да го мори, но жив да се мъчи, дорде сърце си намрази, та сърце му на пепел да стане.

Така го проклела и мракът я отнесъл, а тялото ѝ се проснало на прага. Когато се свестила, детенцето ѝ го нямало. Повикала го, потърсила го в колибата, защурала се из двора, дорде го намерила удавено в кладенеца. Котлето за водата било тежко за ръчичките му – опитало да извади, завалийчето, студена водица, майчицата си да свестява, лицето ѝ да умие, но отървало съдинката и тя го повлякла с въжето право в ледената пазва.

Същия ден дървари докарали мъжа на Вангела. Мъртъв. Намерили го близо до Меча яма – бездънната пропаст. Краката му с въже овързани, празно гърне стискал в ръцете, през очите с ятаган посечен. А в сърцето му куршум побит – отблизо, чак ризата и месото били изгорени, а от куршумлията дупка черна пепел се сипела. Другаря му го нямало, но къде и как е изчезнал, не се разбрало. Някои разправяли, че скитащи еничари са нападнали двамината. Такива банди имало много, защото султан Махмуд разпуснал хилядния еничарски корпус – натирил войскарите голи и боси, с по няколко жалки гроша в кесиите като последна плата за вековната им служба. Оръжието си еничарите не сдали. Заради златото в гърнето затрили Вангелиния мъж, а другаря му бутнали в ямата. Други се кълнели, че видели ортакът му да скубè преко планината с товар на гърба и така бягал, все едно Куцулан[1] му душел в дирите.

Вангела се побъркала. Прибрала детенцето и мъжа си в одаята и ги пременила като за празник. Натрупала де що имало по двора пред вратницата, заковала пенджерите. И комина затулила. После запалила колибата. Селяните слушали как незнайни бесове кал и плет от стените къртят – искали да излязат, но Вангела здраво била подлостила навсякъде. Кой я научил на това – не се разбрало. Щом всичко стихнало, вдовицата и майчица-почерница отишла да живее по горите.


[1] Куцулан – най-опасният и кръвожаден вълк.