Астралиеца

– Астралиецо иде! Астралиецо иде!

Хлапето се разкрещя, гледайки към пътя. Хукна към селото, като размахваше ръце за равновесие и не преставаше да вика, колкото му глас държи:

– Астралиецо идеее!

Босите му пети проблясваха по завоите на пътечката, навита на стремглава спирала от билото до подножието на хълма. Изобщо не намали скоростта по равното – взе завоя покрай воденицата на ръба на пропадането в дерето на реката. Това не притесни пъргавия дребосък, но сякаш даде още сили на гласа му – „Астралиецо иде“ се носеше далеч напред в следобедната мараня.

Когато стигна на мегдана, вече цялото село беше научило новината: Астралиецо идеше!

Децата бяха организирали постоянен пост горе на хълма, като се редуваха в игрите и в дебненето на идващия Астралиец. Хлапакът спря в облак прах пред селската кръчма и като се огледа за евентуални зрители на своя триумф на първооткривател, каза вече по-спокойно и с достойнство:

– По пъто иде голем камейон! У него е Астралиецо! Видех го как се дзвери насам-натам! Досега да са на воденицата… Иде!

От кръчмата излезе Цеко, кръчмарят. По това време на деня освен него в заведението му нямаше никой друг. Всички бяха или на къра, или по дворовете. Слънцето вече изтегляше сенките накъм Голи рид. Докато хлапето вземе въздух, започнаха да се събират хора. Всеки зарязваше работата си и идваше да види Астралиеца и неговото пристигане. Цеко, потомствен кръчмар – внук на Цеко, син на Цеко, династичен собственик на развлекателната част от живота на селцето и организатор на хорàта и вечеринките, подаде една лимонада на вестоносеца. Без пари – вестта си струваше почерпката. Цеко не се съмняваше, че до довечера ще си е избил парите за лимонадата стократно и отгоре, защото посрещането на Астралиеца нямаше как да се размине без празник и почерпка.

Малкият вестоносец, пръв видял Астралиеца, беше наобиколен от прииждащите селяни. В тези миговете на слава той забрави за лимонадата и реши да се възползва до идването на камиона от положението си на важна персона:

– Ама е страшна работа! Не е за верванье! Един е такъв… Голем, та голем! Гледа важно-важно, ама е… Абе, същи Астралиец! Верно!

После отпи голяма глътка от лимондето и докато да продължи да разказва, отдолу, откъм дерето, се чу звук от изкачващ се камион. Хората мигом забравиха малкия и се строиха като на военен преглед. А колко народ се беше събрал за няколко минути! Всички, които не бяха по далечните ниви, пристъпиха на мегдана за събитието на годината – Астралиеца беше дошъл най-после!

Отпред се изтъпани едър, леко шкембест селянин, облечен наполовина като гражданин. Търговец и малко нещо чорбаджия с цели десет ратаи, Бае Димитър беше селският богаташ. Зад него се наредиха първите старци и младите мъже. После стояха моми, булки и баби, а дечурлята се мушеха между всички. Как успя тоя народ да се организира и построи за пет минути на мегдана си е селска военна тайна!

Цеко метна на врата си кърпата, с която вечер се правеше, че бърше чаши и пое функциите на регулировчик. Едва ли знаеше тоя селски кръчмар какво е това регулировчик, но се справи блестящо! Показа на шофьора на камиона точно къде да спре и след като машината изрева за последно и хъхрещо замлъкна, Цеко се върна на стъпалата пред вратника на кръчмата.

Шофьорът слезе от камиона с достойнството на човек с мисия свише в живота. Кимна студено на скупчените селяни, без да удостои никого с две думи за поздрав. Заобиколи машината, отвори задния капак, пусна скована от талпи платформа и се дръпна настрани. По нея бавно, достолепно слезе и се втрещи в множеството един огромен, едър колкото магаре, рунтав, космат и рогат овен от прочутата порода „австралийски меринос“.