Балоните

Наоколо беше станало по-студено. Рядко прехвърчаха сухи и пухкави снежинки. Една се задържа отпред на якето му. Хлапака раздвижи рамо и снежинката се плъзна надолу. Напъха свободната си ръка в страничния джоб. Спомни си филията хляб и обърна глава към дядката. С широко движение подхвърли балона, изчака го да се спусне на подходяща височина и го ритна с върха на гуменката. Балонът отхвърча напред.

– По-добре щеше да е, ако раздаваше футболни топки.

– Балоните са от ресторанта – обясни дядката, без да намалява разстоянието помежду им. – Но аз мога да ти купя. Футболна топка, искам да кажа.

– А-а, без тия! – реагира остро Хлапака, настигна балона и отново го ритна. – Ако ги раздават безплатно, ще взема. Но да ми купуваш, не ща.

– Накъде си тръгнал?

– Наникъде.

– А има ли къде да спиш?

– Що не си гледаш работата?

– Искам само да ти помогна – изрече като спираше след всяка дума дядката. – Опитвам се.

  – Искаш да ми помогнеш, така ли? – попита предизвикателно Хлапака. – Тогава кажи как да свия нещо от колите. Касетофон, чанта. Каквото и да е. Тогава ще ти повярвам, че наистина искаш. Ще го продам, и после няма да съм ти задължен.

– Сигурно не си ял.

– Защо смяташ така? – попита с неочаквана злоба Хлапака, а на кръглото му носле се появиха се три дълбоки бръчки, които приличаха на буквата Ж. – Защото забеляза, че взех филията от масата. Затова ли? После нали видя къде я пратих с един шут.

– Исках само да разбера дали си ял.

– Ям само когато намеря нещо вкусно – продължи злобно Хлапака. – Сам си набавям лапането. Не чакам някой да ми го подхвърля.

– Не исках да те обидя.

– Тогава какво искаш? – попита Хлапака, обърна се към дядката и пристъпи, агресивно разперил ръце. – Я сега да видим какво имаш в джобовете.