Висока облачност

Гледан от високо, градът е чудовище. Оттук могат да се проследят ясно контурите на тази най-подробна карта на отчаянието –  задънени улици и отвесни стени, пусти каньони, бели петна и строежи, подобни на незараснали рани.

Между четвъртия и петия етаж той спира да си поеме дъх и хвърля поглед през прозореца. Небето е сиво, декемврийско и ниско. Далечните силуети на планините са потънали в мъгла. Отдолу градът буботи – до него не достига нито звук, но не му и трябва – винаги може да чуе тракането на трамваите, уличния трафик, клаксоните в задръстванията.

На площадката между шестия и седмия етаж вижда първите полицаи. Външно е спокоен, не трепва, само им кимва делово – един вид професионална солидарност, подминава ги, преди да успеят да го попитат каквото и да е, и той продължава нагоре.

На седмия етаж има три апартамента – едната врата е отворена и той нахлува директно. Тесен коридор и отново три врати. Като компютърна симулация – трябва да избереш коя врата ще отвориш, преди да си помислил. Рядко имаш право на нов избор, обикновено нямаш повече животи и най-често взимаш погрешни решения. Той хваща дръжката на първата врата, натиска я здраво и влиза. Стаята е пълна с полицаи, които се обръщат към него.

– Здравейте! – казва им.