Какво сънуват вълците

След час и нещо път започва да става все по-светло. Може и да е от снега, който вън от София е доста повече. Селото се намира под връх Мургаш в Стара планина и на някои пътни карти дори излиза, че е махала, защото не е посочено да има път до него. И очевидно е заспало, защото не се виждат никакви светлини.

– Тук има ли вълци – пита тя.

– Хората от селото казват, че са идвали вълци – казва ѝ той, без дори да я погледне за момент. Все пак след малко се обръща към нея и ѝ обяснява като на малко дете:

– Засичали са следите им, онзи ден някой даже е видял един, а наскоро е било разкъсано и яре. Вълкът може да не се появи един ден, може да не се появи и втори ден, но на третия ден задължително ще слезе в ниското, защото тук има храна – отговаря мъжът ѝ.

Тя пък се чуди откъде знае той тези неща за вълците, но нищо не казва. Не знае как ще прозвучи сега дори най-невинната забележка.

– Виж, не се бъркай много в разговорите. Момчетата тук не са много разговорливи, гледай да не пречиш – казва ѝ той в момента, в който тя отваря вратата на колата, за да слезе.

Това е предупреждение, казва си тя. И го разбира.

– Ще бъда невидима – обещава му и той кимва с глава.

 Пред едната от къщите вече са спрели няколко коли, а хората вътре правят опит да разпалят камината. Навън още не се е съмнало.

– Какво мислиш, че е сънувал Кумчо Вълчо тази вечер – пита още от вратата мъж от ловната дружинка в селото.

Тя се оглежда дали този въпрос е към нея, или към някой друг, но никой не подхвърля идея за сънищата на вълка и тя също си замълчава. Навън още е тъмно и думите, изглежда, имат по-дълбок смисъл. Мъжете в камуфлажни дрехи прехвърлят небрежно пушките, подпират ги на стената, слагат ги на масата. В един момент тя губи от поглед мъжа си и после трудно го открива сред останалите хора, облечени по същия начин. Ловджиите определено изглеждат от един отбор. Излишно е да се уточнява, че тя не се чувства много на място, а розовото ѝ яке се откроява нелепо на фона на мъжете със зелени шуби, гумени ботуши и груби планински обувки. Дава си сметка, че са екипирани за продължителен поход в планината, и поне на пръв поглед изглежда, че екскурзията ще бъде сериозна. Което малко я плаши.

Тя е изненадана и от друго – повечето са възрастни мъже, тук-там има и по-млади, но странното е, че тя не си е представяла точно по този начин хората, с които се среща съпругът ѝ. След три-четири минути онзи мъж отново пита какво е сънувал тази вечер техният вълк и ѝ се усмихва.

След това хората се разделят на две. Обясняват ѝ, че една част от тях са т.нар. викачи, които гонят животните в определена посока и ги вкарват в капана. Останалите чакат със заредени пушки. Изненадана е, че в това занимание няма индивидуалисти. Разделението става май от само себе си. Няма спорове – аз искам тук, аз искам там. Тя само придърпва мъжа си за ръкава и му казва:

– А аз къде ще отида?

Той и отговаря кратко:

– Ти си с мен.