Добре дошли в Тирана

След смъртта си баща му продължава да живее в Тирана. Не, няма грешка.

Преди три дни той пристигна в Тирана за първи път. Един непознат град рано сутрин. Автобусът спря някъде в центъра, шофьорът започна да ръкомаха и да обяснява нещо неразбираемо, а останалите пътници един по един послушно се приготвиха да слизат.

– Tова ли е последната спирка? – попита той на английски. – Няма ли автогара?

– Тук. Тук. Няма последна спирка – сигурно това се опитва да му каже шофьорът или поне това успява да разбере от красноречивите му жестове. В крайна сметка се отказва да спори и просто слиза.

Взима раницата, мята я на гръб и поглежда часовника – точно 5 часа̀ сутринта. Какво да правиш в един непознат град в 5 часа̀ сутринта? Все още е тъмно, уличните лампи удължават сянката му, градът е пуст. Автобусът затваря врати и се отдалечава, той тръгва в срещуположната посока. След малко се обръща, за да види какво правят останалите пътници, и не открива никого. Все едно просто са се разбягали в тъмното. Улицата отново е пуста.

Добре дошъл в Тирана. Срещу него свети неоновият надпис на „Tirana International Hotel“.

Никога не е мечтал да дойде в Тирана. Не е имал и нищо против. Просто един случаен град, все едно вдигаш пръст и посочваш наслуки върху картата на света. Тирана? Да, значи тук ще се проведе следващата среща на специализантите по дентална медицина. Ще имат три дни да слушат лекции, да направят малко научно съобщение, две официални вечери, един семинар – и това е. После чао.

В момента му е трудно да се ориентира къде се намира. Вади си телефона и започва да търси мобилен оператор, за да се свърже. После чака да се зареди GPS приложението. После се отказва. Прибира телефона, вкарва ръце в джобовете и тръгва по улиците. Не го е правил от години. От години не е ставал в пет часа̀ сутринта. Наоколо растат магнолии, палми и маслини. Не е студено. Тирана му харесва. Освен това е доволен, че е с раница на гърба и не се налага да влачи след себе си куфар с колелца и да чува онова идиотско потракване по празните улици. Всеки, който е пътувал с такъв куфар, знае за какво говоря. Дум-дум-дум-дум-дум-дум. Той мислено благодари на баща си.

Баща му беше голям човек. Така казваха всички. Той беше геолог, пещерняк, с две думи – луд планинар. Представете си го – едър човек, с гъста брада, голяма усмивка и едри зъби. Неслучайно споменавам зъбите, но за тях малко по-късно. Беше човек с много приятели, но бащата и синът не бяха особено привързани един към друг. Може би бяха прекалено различни, скроени в различни мащаби. Баща му беше свикнал да работи с други обеми – обичаше да разказва за високи планини, за велики личности, да мечтае за големи пътувания и дълбоки пещери. Синът беше зъболекар.

– Добре, обясни ми, какво е това любопитство, което те кара да ровиш в човешката уста? Какво толкова очакваш да намериш там? Пулпит? Кариес? Гранулом?

Да кажем, че той можеше да обясни. Или поне можеше да се опита да разкаже на баща си защо едно момче на осемнайсет години ще иска да стане зъболекар. Проблемът беше, че баща му никога не го слушаше. За него такъв отговор не съществуваше. Никой не може да иска да рови в човешката уста, когато наоколо има такъв чуден свят за откриване.

Защо баща му никога не го питаше за тези неща, когато бяха сами? Задаваше му този въпрос, когато около тях имаше други хора – приятели, роднини, брадати геолози, пещерняци, техните съпруги, любовници и деца, които вече се смееха, сравняваха бащата и сина, сравняваха петхилядните върхове и човешката уста и се заливаха от смях. После ходи обяснявай защо си избрал точно тази професия.

– Остави детето – казваше майка му в такива случаи.

И с това още повече влошаваше нещата. Майка му беше от онези хора, които искаха светът да е подреден – зъболекарите тук, учителите – там, съпрузите – при жените си, а в сметките ѝ не влизаха никакво обикаляне по планини или преоткриване на света. Защо някой ще прави всичко това, след като светът вече е открит и обходен?

– Не можеш ли да живееш като нормалните хора? – питаше тя съпруга си във времето, когато все още имаше надежда, че може и той да е обикновен човек. После се отказа. Примири се, че не е обикновен, прие, че трябва да го дели с останалия свят, може би го намрази, а може би не, но във всеки случай си постави за цел на живота да му демонстрира, че светът може да бъде опасен и враждебен.

– Да бъдеш зъболекар е чудесен избор – говореше тя на сина си.

Баща му го гледаше с онази усмивка, която казваше: „Ти вярваш ли в това?“.