На изток от Запада

Трийсет години. И всички любими хора. Това загубих, преди да стигна в Белград. Сега тъпча пред квартирата на братовчедка ми с цветя в едната ръка и шоколадче в другата. Репетирам въпросчето, което имам да я питам. Преди малко един сръбски таксиметър ме наплю, та спирам да си избърша нацапаната риза. Броя до единайсет.

„Вера – повтарям си наум, – ще се омъжиш ли за мен?“

***

С Вера се запознахме през лятото на 1970-а, когато още бях на шест. По това време с нашите живеехме от българската страна на реката, в Българско село, а тя живееше с техните на другия бряг, в Сръбско. Преди много години тея две села били едно – Старо село – но след големите войни България загубила бая земя и тая земя я дали на сърбите. Реката, която деляла селото на две, послужила за граница – каквото лежало на изток от реката, останало в България, каквото лежало на запад – отишло в Сърбия.

Заради необичайното положение на двете села на нашите хора им разрешили да провеждат веднъж на всеки пет години по един голям сбор. Според официалното обяснение сборовете се правели, за да не си забравим корена. В действителност обаче сборът си беше само повод да се излапа много скара, да се изпие много вино и ракия. Човек трябваше да се натъпче, догдето му призлееше от тъпкане, да се напие, догдето вече не го беше грижа, че му е призляло. През лятото на 70-а сборът щеше да е в Сръбско. На нас се падаше да прекосим реката.

***

Ей така я прекосявахме:

Бумтене над водата и кълбета дим. Михалаки пристига на своята лодка. Лодката е славна. Не лодка, ами сал с мотор. В единия му край Михалаки е заковал седалката на стар москвич, а после я е тапицирал с козя кожа. С косъма навън. На черни и бели петна и с мъничко кафяво. Ето го, седи на трона си – спокоен, страховит. Смуче лула с абаносов мундщук, а дългата му бяла коса се вее подире му като байрак.

На брега са нашите. Чакат. Татко стиска бяло агънце под мишница, а на рамо крепи дамаджана с гроздова. Очите му блестят, вперени в лодката. Облизва устни. До него, възседнал каченце сирене, чичо ми брои левове.

– Дано да имат дойче марки – казва.

– Че как да нямат – отвръща му татко.

Зад тях е мама, с два сака в ръце. Единият претъпкан с терлици, дарове за родата от другата страна, които тя с месеци е плела. Вторият е със затворен цип. Не виждам какво точно има в него, но знам. Мускалчета с розово масло, гримове и червила. Ще ги продаде или пък ще ги размени за други парфюми, за други гримове и червила. До нея изправена стърчи сестра ми Елица. Към гърдите си притиска мече играчка, натъпкано с пари. Тя отдавна спестява. Ще си купува дънки.

– „Левис“ – казва ми. – Като рок звездата.

Сестра ми е наясно със Запада.

И най-сетне, между баба и дядо, съм аз. Баба се е издокарала с най-хубавите си дрехи – старата носия от нейната собствена баба, която някой ден сестра ми ще наследи. Шарена престилка, бяла конопена риза с шевици. А на ушите ѝ виси най-скъпият ѝ накит – сребърните обици.

Дядо дъвче мустак.

– Ще си плати негодникът му неден – шепне едва-едва. – Къде ще ходи?

Иде реч за братовчед му, чичо Радко, за един борч на чичо Радко към дядо, за един стар футболен мач. Чичо Радко изкарал стадото си на скалите, където реката се стеснява, и като видял дядо с неговите животни от другата страна, провикнал се: „Ловим ли бас, че българите ще паднат в Лондон?“ „Ловим“, извикал дядо. И се хванали на бас – преди трийсет години.

Почти стотина души сме на брега и на Михалаки цял ден му трябва, за да ни прехвърли през реката. Няма митници, нито проверки – мъжете мушват по нещо на граничарите и всичко е наред. А когато и последният от нас стъпва в Сръбско, луната вече свети ярко в небето. Нощта мирише на печено, на руйно вино.

Ядене, пиене, танци. Цяла нощ. На сутринта всички са се натъркаляли на ливадата. Две душички само не са пияни, нито пък спят. Единият съм аз, а другата, дето преравя джобовете на нашите, е братовчедката Вера.