Толкова зима в нас и наоколо

Едит беше привързана към виолетовото си палто като към човек. В гардероба ѝ сигурно висяха поне още десет, дълги и къси, в различни цветове, три прекрасни кожени, които обличаше рядко, но виолетовото палто бе нейното палто, изразяваше различието ѝ, очарованието и хладната ѝ самодостатъчност понякога. Още когато завърши университета и бе разпределена като учителка по френски език в основното училище на село Сандевци, Едит проумя, че или ще се остави на безсмислието да я влачи както прииждащата напролет селска река мъкне купища всевъзможни боклуци, или ще си съчини огромен собствен смисъл и ще го последва. Съчини си го абстрактен и неприложим, разположен в невъзможното бъдеще, защото другото ѝ бе скучно. Не искаше да си представи, че ще стане съпруга на своя съученик Пламен, влюбен до уши в нея, че ще заживеят ясно и заедно в наследствения му апартамент в квартал Павлово, първо ще си купят трабант, после жигула, защото ще са им се родили две деца.

Пламен още следваше физика и имаше всички шансове да стане голям учен и да си намери подходяща съпруга, различна от Едит, и двамата се досещаха, че все някога ще се случи, но от време на време той идваше до Сандевци, защото се надяваше Едит да се смири, да се впише в съществуването, регламентирано сякаш открай време по този начин и обгърнато от любовта му. Не откриваше здрав смисъл в амбициите ѝ да научи и немски, и английски, а още по-малко проумяваше неистовата ѝ встрастеност в дрехите. В различните дрехи, които започна сама да си шие и плете. „Те също трябва да са част от мен, да ме назовават“, обясняваше му през смях Едит, след като с умопомрачителни подробности му бе разказвала откъде и как се е сдобила с платовете, в кой склад е намерила парчето шантунг и какви са качествата на естествената коприна. Заеквайки и задъхвайки се, сякаш Пламен ѝ отнемаше от въздуха, тя го отрупваше с простите и безмилостни мъдрости на възрастните жени от селото, с които най-често прекарваше вечерите си – плетяха и разплитаха, спомняха си и я разпитваха, окуражаваха я и я упрекваха. „Оти го лажеш момчето, ма, не е убаво така“, не се въздържаше баба Пина всеки път, щом Едит заприбираше преждата и иглите и се наканваше да си тръгне. Бъбривостта ѝ прииждаше като селската река, само многото думи можеха да отнесат страховете ѝ, че ще се умили от луничките по всеотдайното лице на Пламен, че ще се предаде, ще се огъне от настойчивия му копнеж.

Не обичаше да нагазва в целия този соцсантимент, в шибаното заблатено време, разляло се през половината ѝ живот, но се присети за безкрайното си и гъсто време в Сандевци, за преброеното си и гъсто време по-сетне в Бордо, защото студът навън я блъсна като юмрук и само виолетовото ѝ палто можеше да я спаси и изтръгне от зимата в нас и наоколо, и защо ѝ трябваше да го носи в двора на църквата заедно с още купища дрехи, защо точно виолетовото палто, проядено от спомените като от молци, беше ѝ омръзнало ли, беше ѝ отесняло ли, навярно и това.