Сенки

Срещнах го няколко дни преди да тръгна за морето и почти не го познах. Не, не се изразих правилно, познах го, но не можех да повярвам, че натежалият, нагъващ вървешком парче пица, мляскащ и омазан в кетчуп мъжага е онзи Крум, за когото ми бе разказвала Моника. Крум, с когото се запознах по-после, бунтарят в изкуството, провокативният остроумник, скандалджията на едро и дребно, писачът на отворени писма из вестниците. Усъмних се, че е възможно да съвпадне с лапача, с когото, аха, да се размина по “Съборна“, затова и извиках името му. Първо се втрещи, после се засмя с пълна уста.

– Излови ме значи да ям!

– Хей, човече, какво правиш, освен че ядеш?

– Ами ела да гледаш бе, пък и да снимаш – тоя път е уникално! Реших сам да си напиша и музиката. На три нива е цялата инсталация, най-отгоре са четирите екрана, на всеки един се прожектират различни оркестри, абе уж е какафония, ама танците отдолу я обират.

– Каква музика, какви танци? Ти не беше ли художник?

– Класически балет бе сестро, само най-доброто чакай от мен!

– Помниш ли Моника?

– Е, как? Тя изпълнява модерния танц най-отдолу, заедно сме правили хореографията.

– Моника отдавна умря, какви ги дрънкаш?

– Ти за коя Моника ми говориш, бе? Чакай да те питам, знаеш ли да продават аспержи някъде наоколо? Дояли са ми се аспержи с готина пушена шунка и холандски сос.

– И за какъв дявол тъпчеш пица с кетчуп тогава? Голям позьор го даваш, но само на Моника ѝ отиваше тоя номер, имаше стил, пък и беше друго време, сиво на буци, и номерът се харчеше…

– И кой, мислиш, ме въвлече посред декорите на всякакви измишльотини и показвачества? Кой ме превърна във визуален артист? Кой ме помъкна из чужбините? Кой ме канеше по обеди и вечери с колосани покривки, където се сервират пуйки с кестени и скариди в пъпеш? Та аз бях и си останах един готин варварин, но не, нямам право, не мога да мина без класическа Италия, Чайковски трябва да е забит като пирон в главата ми…

– Пил ли си?

– И да не бях пил, все същото. Оставам си разместен поради Моника, белязан от кучката. Говореше, говореше и само говореше, а после се ската и се възнесе на небето. Заряза ме тук да се женя нещастно, да бачкам като луд, да се впиянчвам и все да не намирам покой.

– Ей, да не би и ти да си я обичал?

– Хайде да се разотиваме, че взе да ме дразниш – рече и набута остатъка от пицата в устата си, а една тъничка струйка кетчуп се застича като кръв по сивеещата му брада.