От сряда до събота

Но видях, че са се видели и по-рано. Пред сградата с басейна, на пейката, огряна от мекото ноемврийско слънце, те седяха един до друг и пушеха. Тя бе свалила качулката си и бе вдигнала на кок светлите си коси, смееше се звънко и ведро, както се случва, когато в някого внезапно се загнезди щастието.

– Синът ми сега отиде да работи на летището в Истанбул. Иска ми се да го оженя вече, защото както добре печели, ще свикне да си живее сам и без задължения. А не е хубаво.

– Какво не му е хубавото?

– Ако не се поделяш с някого си загубен.

– Значи аз съм загубен, така ли да го разбирам?

– Нали се грижиш за децата си?

– Е, по-големият идва при мен, за електротехник учи, ама като го гледам как две жици не може да свърже… Не знам къде ще му търся работа, ще ми се полицай да го направя. Казал съм му дипломата да не е под пет, завършва догодина. Малкият прилича на майка си, мързеливец, и е станал дебел, като пингнвин се клати.

– Не говори с лошо, на плямпало заприличваш – дан, дан, дан, сякаш някаква дъска ти се разхлопва.

– Всичките ми дъски на мене са ми се разхлопали, пази се някоя и теб да не те данне.

– А ако вече ме е даннала?

– Знаеш ли, че бях републикански шампион по джудо, Василиса?

– Толкова се радвам на подводната гимнастика, скачам и тръгвам да се гмурна.

– Знаех и стихотворения, ще си спомня някое да ти го кажа.

– Хайде спомни си – засмя се тя, погали го по страните с опакото на ръката си и почти хукна, уплашена от прииждащата умиляваща нежност.

Цялото измъчено, шляпащо с чехли и куцукащо в хавлии и анцузи общество в санатариума се вторачи в тия двамата. Издебвахме ги, подхилквайки се съучастнически помежду си, на всеки ъгъл и пейка, по стълбищата и терасите, в столовата и в мазето с ваните, доразчепквахме дочутите откъслечни думи, за да ги омаловажим и да им се надсмеем. Вечерното скупчване на мъжете във фоайето някак загрубя и се обезмисли без победите, които Даньо жънеше над останалите, разговорите за болести ни омръзнаха, бяхме си изпоразказали уморите, досадите, болежките и сега съществувахме с жадната алчност да се случи нещо лошо.  

Но циганското лято шеташе милостиво и щедро, Даньо влачеше стъпала с устремено напред и подпряно на бастуна тяло, а край него, около него, пред него, до него царствено изправена крачеше с палто като мантия и шина като изковано от сребро и инкрустирано с камъни огърлие Латифе-Лидия-Василиса. Цели три дни любов им подари животът, от сряда до събота, преди в неделя заран старият мрачно да запремъква багажа към колата още преди закуска. Искаше му се да изпревари появата на жената, да предотврати сбогуването, беше го едновременно страх и срам заради сина му. И успя. Даньо пушеше и се озърташе, седнал на перваза на прозореца, чакаше я, но не я дочака. Баща му спря с опела до стълбите и не загаси мотора, дори не слезе, само отвори вратата, изтупа с длан седалката до себе си и подвикна: “Хайде, че път ни чака!”

Даньо угаси цигарата, нахлузи с две ръце качулката си, сложи си черни очила, изправи се, опрян на бастуна с лявата си ръка. Вкопчен с дясната в парапета заслиза надолу и се намести до баща си, но някак гърбом към него и с лице към вратата на санаториума. “Дон Даньо, вече всичко ти е отнето”, мина ми през ума. Тъкмо тогава той трясна вратата на колата, сложи точка на мисълта ми и така я потвърди.

Из сборника Всички разкази са за теб (2014)