От сряда до събота

Гледахме ги и ги слушахме през стъклото със затаен дъх, театър на сенките, смешен и страшен. Жената направи две-три вдървени крачки, Даньо се изправи, опрян на бастуна си, за да я последва и в тоя миг пронизително измяука котка, сигурно някой от двамата я бе настъпил, но почувствах как ме побиха тръпки. С крайчеца на окото си зърнах, че и Даньовият баща пребледня. Неловко се размърдахме и посместихме, за да седне Даньо, сигурни, че ще пожелае да довърши прекъснатата игра, защото се хранеше от тия победи, крепеше се за тях също като за бастуна си.

На заранта Даньо се появи в столовата почти неузнаваем, обръснат до синьо, с нов черен анцуг под коженото си яке и необичайно умълчан. Бе с вдигната качулка, а през врата му висеше заметната бялата хавлия за подводната гимнастика. Както обикновено се настани на най-крайната маса и зачака баща си, който носеше храната от шубера. Така отпуснат на стола, закачулен в черно и полуизлегнат, с изпружените си напред вдървени нозе и бастуна, опрян до него, той приличаше на мафиотски бос, същински дон, дон Даньо. Само си го помислих и в следващия миг дон-дан, дон-дан, дон-дан, зачаткаха ниските токове на жената с дългото палто. С източената си от шината шия и вдървената си походка, на светло тя бе още по-неописуема, нито млада, нито стара, нито грозна, нито красива, мога да я нарека само магическа. Взе си само чаша чай и седна на масата до Даньо.

Когато и ние с баща му, понесли таблите, се запътихме към тях, чух старият да си мърмори под носа, подозирах колко разколебан се чувства в обичливата си власт, с която се грижеше за своя син. Даньо и Латифе бяха тъй усмихнато-втренчени един в друг, че не ни и отразиха и всичките ритуални мрънкави думи, с които обсъждахме храната сутрин, обед и вечер, се заблъскаха във въздуха и заотскачаха от тях, сдвоените с невидима преграда.

– Отивам да пия кафе, ще се видим на обед – прошепна жената и стана.