От сряда до събота

Още на първата вечеря се случихме заедно на най-крайната маса в столовата и Даньо ми разказа историята си. Вадеше от вътрешния джоб на якето си малка бутилчица пепси и отпиваше, инак не успяваше да преглътне буците болка. Завършил милиционерското училище в Пазарджик като един от отличниците на випуска и се върнал на работа в родния си градец. Малък и тесен, но пък уютен, всички се познавали, взел си за жена най-хубавото и щуро момиче, родили им се двама сина, и тъкмо вторият станал на годинка – животът се разскърцал отвсякъде. Почти всичките съученици на Даньо от милиционерското минали от другата страна на бариерата, грабежи, рекет, кърджалийско време. “Нямаше как и накъде, и аз се разшетах с една банда по морето, големи пари се изкарваха, вече гледах и семейство. Работехме за братя Миневи, всички ги знаят. Мечката беше баш тарторът, помниш ли, абе Мечката, дето го застреляха в колата му на “Петте кьошета”, на един чин сме седели, говорихме по телефона и пет минути след това го гръмнаха на светофара, откачих тогава и реших да се измъкна. И тая не беше лесна, ту ме заплашваха, ту ми предлагаха имоти по морето, хотел даже за без пари направо, но рекох и отсекох: минавам само от едната страна и там си оставам. Една привечер с колегата си патрулираме със служебната лада, още лади карахме тогава, той кара, аз съм на седалката до него, и един тир ни се наниза отзад, случайно ли, нарочно ли… В началото на никой нищо му нямаше, а после, май не мина и месец, започнаха да ми изтръпват краката. И се почна една, операции на гръбнака и лекарски грешки, един идиот, доцент искаше да става, на мен се упражняваше, експеримент ли беше, що ли, лекуваше ме от паркинсон, тъпчеше ме с хапчета като опитна мишка, хем схващам, че е грешка и му казвам, не съм болен от паркинсон, бе човек, проумей го, хем пък взех да се пристрастявам към шибаните хапчета, мама му стара, няма отърване. Изписаха ме накрая, защото се разбуйствах и вкъщи голям зор видях да отвикна, ръцете си хапех, мебелите гризех, хвърлях каквото ми падне пред очите, ама изкретах от зависимостта. После в болницата на МВР попаднах на свестен професор и той ми насрочи втора операция на гръбнака, баш тогава моичката реши да се развеждаме, не можела да гледа инвалид. Стигало ѝ, че баща ѝ бил инвалид, пък той беше с два отрязани крака. Мамка ѝ, аз се боря да устискам, тя заведе дело и се бори да ми вземе апартамента, ама друг път ще ми го вземе. Сега реве за издръжка, трудно ѝ било да гледа сама две момчета, ай, сиктир, ти така си го направи!”

Заговореше ли за бившата си жена, Даньо се превръщаше в обиталище на ожесточението, у него се надигаше дивата ярост на безсилието, ругаеше като каруцар и пердашеше на табла всички във фоайето. Интересно ми бе да го наблюдавам, представях си го като някой от своите бивши питомци в техникума, сравнявах го с неколцина от учениците си, с които не се забравихме, сигурно защото бяха сред най-буйните. Откакто почина милата ми Милка, нищо друго не мога да правя, освен да си спомням и да си спомням. Нарекъл съм тая своя безтегловна старческа самотия “мечти в минало време”. Дъщеря ми все ме вика да ида да живея при тях в Германия, синът ми пък не ме и вика, той си стана американец, сърцето му се прояде от ненаситност за кариера и пари, все не му стига на него. И аз, разгубеният, току гледам да се припозная в нещо или в някого, отдето лъха на човещинка. Ей го на, Даньо, целият е страст и болка, пожар е и току вади бутилчицата пепси от вътрешния джоб на якето си, сам да се потуши.

На третата вечер, както си се бях отнесъл покрай купчината врящи и кипящи табладжии, изведнъж чух часовникът във фоайето да отброява девет и видях по стълбите да слиза жена, наметната с дълго доземи черно палто с качулка. Може да е мистика, ама в първия миг направо я взех за смъртта. Е, после я огледах и в гръб, носеше шина около врата си и сигурно затуй вървеше така вдървено-изправена, а май и всички мъжища я огледаха, укротиха се заровете и пуловете и във фоайето се възцари тръпна тишина.