Мога да изпусна всеки влак

Всеки миг, три, две, една години още, и ще стана на петдесет. Влизам в единственото кафене на Вестбанхоф, където се пуши. Сбутано е в ъгъла на втория етаж и макар съвсем празно, ме предизвиква също да се сбутам в ъгъла. Не бързам, но дори и да бързах, не се отказвам от ритуала си да изпуша една или повече цигари, преди да се кача на някой влак. Не бързам, мъкна руините на целия си живот, и още един куфар с дрехи, и чантата с лаптопа, до който внимателно, за да не се смачкат, са прилепени ксерокопираните листове от моето досие. Всичко, от което бягах, вече е в мен, затова и не бързам. Мога да изпусна всеки влак.

Моят покоен баща, професор по антична литература, влюбен в скиталчествата и древногръцките митовете, ми бе избрал името Пенелопа. Знак на очакването и верността. Сигурно то предопредели всички изпитания, накацали като гарвани по пътя ми, по раменете ми, по душата ми, целия съдбовен абсурд на моето съществуване, откакто се помня. Първо ме изостави мама, тръгна си, когато бях на четиринайсет. В най-неподходящия момент, макар че надали има подходящ момент да се сбогуваш с майка си. Всъщност не се и сбогувахме, просто тя изчезна от семейния ад. После, в гимназията, изтърпях несподелено и трудно до несвяст всевъзможните обиди и подигравки заради името си, юношеската жестокост не познава граници. Не бе лека за водене и войната с представите на татко за това каква трябва да бъда, какво трябва да правя, как трябва да се държа, той обичаше мама, не мен, отсъствието ѝ го превърна в изцяло впиянчен и истеричен егоцентрик, който се смири донякъде, само до границите на една едва удържана търпимост, чак когато остаря, а аз завърших изкуствознание в Художествената академия и напуснах претрупания ни и прашасал от тъга дом, в който тъй или инак не си намерих място.