Бермудски триъгълник

Стефчо бил нарекъл кученцето си Рей, на Рей Чарлс. То е сляпо, той е клошар. Седя в някакво префърцунено кафене, пия мартини с много лед и чакам да се появи. Идвал през петък, към пет, и присядал за половин час на тротоара, близо до Насо. Насо също е клошар, но по душа. Инак всяка заран поема дълбоко въздух, за да задържи главата си над водата и тоя ден, и следващия. Продава вестници на една от най-големите сергии в центъра и надали тежи повече от петдесет кила. Изтупан е в скъпарските старомодни дрехи на покойния си баща, които са с два размера по-големи, но трябва да се износят. Само аз си останах музикант, останах си в пътя, както е модно да се казва напоследък, и кой знае защо и как из мен току плъзват тънките като змийски езичета угризения, че съм ги ограбил, че съм взел тяхното. Съученици сме от музикалното, бяхме повече от съученици: събратя, съмишленици, съмечтатели в оная дивашка машина. Тримата можехме да изсвирим всяко парче на всякакви инструменти и кълна се, че не беше в друг живот, в този беше. Инак официално с Насо го раздавахме валдхорнисти, Стефчо дънеше на туба, макар да бе доста ситен и един господ знае откъде го помпаше тоя въздух.

Защо си го спомням, докато отливам по глътка мартини в свитото си на буца гърло ли? Ами защото един ден буквално се спънах в Насо, в гласа му по-точно, него, ужас-неужас, изобщо не го познах. Минавал съм хиляда пъти покрай  сергията му, но тоя път го чух, обсъждаше скапаните новини надълго и нашироко с някаква достопочтена леля, дискусия да го наречем, като тези по спирки и кафенета. Е, аз обикновено се отстранявам от цялата тъпа всезнайковщина със слушалките, имам си музички за всяко време и място и по улиците се старая да ходя глух и сляп, с двата крака съм си в джаза. Но какво стана тогава, май батерията ми беше издишала, та свалих слушалките и чух гласа на Насо. Насо Майчин, така бе прочут в онова музикално, военното, до гарнизонния арест в “Младост”, хич и не помня кога го закриха. То едва си спомняме кога нас животът ни закри и попиля, един по един, искрено и лично, като в клишето, та какво ме интересува някакво си тъпо даскало. Трябва да е било към деветдесет и втора-трета… Ние завършихме през осемдесет и осма и уж да минем метър с казармата, а го откарахме почти по три години в духовите оркестри, само Насо Майчин отърва кожата. Майчето му, другарката Стефанка Стайчева, както си бе обичайният ред, го измъкна, изкара му болнична тапия и го набута в консерваторията. После излиза, че тъкмо тия нейни връзкарски маневри, абсолютния ѝ специалитет така да се каже, заради който лепнаха и прякора на Насо, са ѝ се върнали не тъпкано, а претъпкано.

Невъзможно ми е да карам подред. От деня, в който открих Насо, пристегнал с як колан широкия кашмирен панталон на баща си посред лято, направо съм изваден от обувките. Втренчих се в него и тръпки ме побиха. Стоя си на два метра и чакам да се изприкажат с лелята. Накрая не издържах и се вклиних: