Родителска среща

Случи се преди повече от десет години.

Беше мрачен декемврийски следобед, когато навън се стъмва рано и по улиците светват звездички и лампички – украсата за Коледа. Преди празниците трябва да излезе и коледният брой на “Стършел”. Брой, който не може да е обикновен, както всяка седмица, а е задължително да е в тон с празничното настроение.

Задължително е в броя да го има и онзи особен жанр, наречен “коледен разказ”. Дето четирийсет и пет години не се появяваше – нито във вестниците, нито в книгите, защото официално не се празнуваше и Рождеството. Жанрът отново се яви, когато пак се върна и празникът.

Седяхме с колегата ми Кръстьо Кръстев сами в редакцията и си говорехме за майсторлъка на коледните разкази. Че те не са проста работа, а тънка направа. В сюжета трябва да има и чудо, и надежда, и най-вече – човещина… Задължително хумор, примесен с малко тъга… Абе, както го умееше друг колега –  О. Хенри.

Нито аз, нито Кръстьо, сме О. Хенри. Но няма мърдане – на следващия ден трябва да се явим с готов разказ в зъбите. Нали сме хумористи-професионалисти.

Уж сме професионалисти, пък подходящите сюжети ни бягат. Главите ни са задръстени със случки от ежедневието. Кой депутат какво казал, кой политик къде се издънил… От това може да излезе най-много фейлетон – добър или не толкова, но никога коледен разказ.

Едновременно изпъшкахме, че работата в “Стършел” изсушава писателските ни пера и ни превръща в драскачи, способни единствено на фейлетонно възмущение в стил: “Докога? – пита софийската общественост”.

В тоя момент на творческа криза, вратата се отвори и в редакцията влезе карикатуристът Георги Чавдаров – Чавдарчето, както го наричаха по-старите стършели. Висок, слаб, с увиснали мустаци и  прошарена коса до раменете – едно застаряло хипи. Върху косата му имаше снежинки и тя изглеждаше още по-бяла. Че кога заваля навън? Значи сняг за Коледа ще има. Виж, за коледните разкази не е сигурно…

– Да пием по едно, момчета! – предложи Чавдаров – това често го правим в късните следобеди, когато сме приключили с работата във вестника.

Веднага ни убеди.

– Но по едно малко! – уточнихме. – Трябва да пишем за утре, а пък не знаем какво…

Слязохме в барчето на Сатирата, тогава редакцията ни беше в сградата на театъра, при барманката Бети – приветлива жена, по-усмихната от доста актьори на трупата. Георги сложи на масата три питиета – той обича да черпи, за разлика от повечето карикатуристи. И не позволява на друг от компанията да го превари.

Разказахме му, че трябва да напишем коледен разказ. А пък нямаме сюжети.

– Е, това ли било – засмя се Чавдарчето, хапейки мустак. Имаше такъв навик – да дъвче края на мустаците си. – От всичко става разказ, вие трябва да го знаете като писатели…

В тоя момент през фоайето на театъра минаха четирима сценични работници, които носеха диван – явно подреждаха сцената за вечерното представление.

Карикатуристът, който обичаше да черпи, ги изгледа – тях и дивана, замисли се малко и каза:

– Ще ви черпя един сюжет! Пък вие си го разделете…

Отпи от питието и започна коледния си разказ: