Реквием за бай Йордан и китовете

Моят приятел бай Йордан го няма вече. Не е тук. Излезе и не се е връщал. Близките му ходят на гробището, но аз съм сигурен, че него и там го няма. Там са само костите на някого, който те си мислят, че е бай Йордан. Замина си той и като един пушек душата му отлетя на небето. Какъв огън гори, докато е жив човек, не зная, но после от огнището само едни кости остават, а пушекът съобщава навсякъде, че еди-кой си се е представил. Сигурен съм, че там някъде заедно с душата на бай Йордан, някъде нависокото, е и душата на бастуна му, който той много обичаше. Знам, грехота е да си мисля, че един бастун може да има душа. Но какво да направя, като не мога да си представя моя приятел или душата му без този бастун. Като показалка му беше той, а аз си мисля, че самият бастун е имал някакво тайно око накрая, там където обикновените бастуни имат гумичка. По този начин не бай Йордан показваше нещо на бастуна си, а бастунът показваше на бай Йордан нещото.

Все за китовете си мисля, като се сещам за него. За онези китове, които се самоубиват съзнателно, излизайки на сушата. Защо го правят, и досега учените не знаят. Вероятно желание някакво за познание ги води тези огромни бозайници към сушата. Нали оттам са произлезли те и искат да разберат тайната на своето начало. И не е самоубийство това, а максимално желание за познание на света и на себе си, ми се струва. Клапан някакъв има и пределното познание убива. Както кита, така и човека. Тук съвсем не мисля за Йона, а за самия кит мисля. Като един мозък опитва той да се анализира и узнавайки тайната, умира, за да я отнесе със себе си. Никой освен бай Йордан, или други представили се, няма да разбере какво са научили китовете, засядайки на сушата. Както и никой не знае какво е видял астронавтът Армстронг, кацайки на Луната. Знае се само, че казал: Виждам ги!

Дали е видял китове или себе си като малко дете, това няма как да разберем. Умират си китовете и вероятно щастливи от познанието, остават в първата си родина. Там, откъдето са дошли.

И като могъщия кит мозъкът ми се опитва да разбере откъде произлиза. Като огромни топки за боулинг се търкалят мислите ми из ъглите на съзнанието и катастрофата може да се предотврати само от някоя условна връзка. Само така да се спре това тътнещо и трополящо търкаляне.

 Но може би е най-добре да започна тази история с четирите годишни времена – или, както аз ги усещах на село, четирите годишни знамена. Защото, съгласете се, всяко време си вдига знамето и си създава свои закони и конституция. Това, което ме удивлява, е как си отстъпват властта цветовете на природата. Без бой се сменят сезоните, защото знаят, че догодина пак ще си дойдат, и точно затова нищо не ни вземат, а само ни дават.