История за мечката Сара, циганина Руси, локомотива и Млечния път

Историята, която ще ви разкажа, ми я разказа един приятел, на него пък му я разказал друг, така че началото ѝ се губи някъде около старозагорските цигански села. Най-вероятно тези, които се виждат от прозорците на влака Варна–Пловдив. Те са удивителна гледка – струпани по възвишенията по железопътната линия, изглеждат като едно малко циганско Велико Търново разхвърляните по хълмовете, строени между две ракии къщички, изгубили чувство за равновесие и геометрия. Един кубистичен пейзаж от дъски, тухли и ламарина. И на всяка от тях грее като огромно бяло слънце на пустинята по една сателитна чиния. Така, де – може да нямат тоалетна чиния, но сателитни имат. Все пак тя си е връзка със света, докато тоалетната чиния само един канал хваща и той е мръсният.

Оттам са тръгнали и героите на нашата история – черният като жалейка циганин Руси и неговият верен Санчо Панса – мечката Сара. Не знам защо така я е кръстил – дали на героиня от някой сериал, или просто защото е голяма артистка.

Но да спрем с тоя предълъг увод и да се озовем заедно с тях на гарата в Стара Загора – място, любимо на просяци, ваксаджии и внезапно пътуващи шумни семейства цигани, които мистично, като колективни летящи холандци се появяват и изчезват в най-различни координати по безбрежната национална жп мрежа.

Руси отишъл при вратата с надпис „Ръководител движение“, следван от своята по-добра половинка Сара. В ръката си стискал дръжка на седемлитрова плетена дамаджана, пълна с ракия. Почукал и влязъл. Разговорът сигурно е бил приблизително следният:

– Господин началник, ей това е Сара, а ей това са седем литра ракия. Разрешете, господин началник, да ѝ купя билет до Чирпан, сто километра са това, пък ще ѝ се подбият краката. На панаир отиваме.

Вероятно отговорът е бил отрицателен, защото Руси се озовал пред вратата с мечката и дамаджаната. Отчаян, но не и победен, му хрумнала мисълта, която по-късно става и причина за тази невероятна история – „Царят не дава, пъдарят дава“. Тя не е точно така, но Руси имал само трети клас и не ги знаел много тези работи. И тук вече започва истинската история. Като че ли сега ги виждам  пред мене – циганин и мечка боязливо пресичат студените, блестящи релси и стигат до спрелия червен локомотив. Руси и мечката са отдолу, а отгоре са машинистът и неговият млад помощник. Руси кърши ръце и обяснява нещо, като сочи гарата, после сочи Чирпан, после показва мечката и накрая показва дамаджаната. Явно са се разбрали, защото машинистът поема дамаджаната, а след това двамата с помощника започват да дърпат Сара за главата, а отдолу Руси ѝ повдига задницата. После всички изчезват в кабината на локомотива. Посрещачите се изтеглят и влакът тръгва. Всички вагони започват бавно да се клатушкат към Чирпан. Свирката на влака свири радостно като артилерийска тръба за обяд, а вътре в кабината вече е започнала другарска среща и юнашко надпиване – седем литра са това. От една страна – мечката Сара и черният като жалейка Руси, който така се е загрял, че е започнал леко да прилича на опушен домат, а от друга – машинистът и неговият млад помощник. Топло и спарено е в кабината. Дама-джаната е единствената дама в компанията, без да броим Сара. Тя не понася горещината и алкохола и вяло е отпуснала глава на рамото на младия помощник, вперила поглед в голата снимка на Бриджит Бардо, още не знаейки, че това е мечешкият Исус.

Летял железният кон и колкото олеквала дамаджаната, толкова по-висока ставала скоростта на влака. Всички развеселени надигали дамаджаната. Разказвал Руси за Сара, а машинистът му разказвал за известни жп катастрофи и закъснения. И топло ставало, и ракиено, и радушно някак си. А Сара станала и се облакътила на отворения прозорец на локомотива – хем да ѝ е хладно, хем да гледа прелитащите като птици пейзажи и да си спомня някакви свои мечешки работи. Развеселеният млад помощник с много зор нахлупил фуражката си на голямата ѝ тъжна глава и я забравили.

Дамаджаната олеквала. Всеки казвал: „Може ли един танц, мадам!“ – и я надигал. Забравили изобщо, че са в локомотива, и си разказвали някакви извечни истории за мечки, влакове и цигани. А Сара, изкарала навън цялото си рамо и лапата, се подпряла на прозореца и тъжно се чудела, че може да бяга толкова бързо покрай пейзажите. Влакът, разбира се, не спирал никъде и се превърнал в експрес – нещо, за което старият машинист отдавна си мечтаел. Той усетил, че има нещо нередно, но го отминал с думите: „Майната му – веднъж и аз да съм експрес“. Всичко това ставало вътре в топлата кабина на новия експрес. А отвън било още по-любопитно – изумени, пътниците се щурали по пероните и всички крещели едно и също: „Мечка кара влак!“. Затрептели телеграфите: „Мечка кара влак. Опасност катастрофа. Не спира никъде. Чакайте Пловдив“. Някой казал: „Да не снимат нещо за телевизията?“, но това изречение потънало в безкрайните викове: „Мечка кара влак!“. Покрай гарите, на които влакът не спирал, Сара виждала махащите хора и леко се усмихвала, махайки и тя с лапа за поздрав.

Докато нашата весела компания се возела в пълно блаженство и забрава, БДЖ-то било вдигнато по тревога, а влакът си пътувал с пълна пара, защото електронното табло го управлявало. Толкова светлинки има по него, че ако се замисли човек, то прилича на голям град привечер, видян от илюминатора на приземяващ се самолет. Отвън паниката била пълна. В Пловдив получили тревожното съобщение „Мечка кара влак!“  и още по-абсурдното „Бързият е експрес!“ и решили да съберат всички известни ловци. Водил ги някой си Александър Чичиков от Пещера – ловец без празен изстрел. В горния джоб на якето си той винаги носел албум със снимки на убити от него животни. Застанали ловците на пустия шести челен коловоз да чакат мечешкия експрес. Чичиков избърсал окуляра на оптичния мерник и погледнал през него. Всякакви скитащи боклуци по перона видял той, но проницателният му поглед бил привлечен от едно пожълтяло сканди. Той го издавал преди десет години и с това изхранвал семейството си, а после всички взели да ги правят и той зарязал това занимание. Сега, чакайки мечката, която трябвало да убие с един изстрел, той се разконцентрирал. Подхванато от лекия есенен ветрец, скандито се разтреперало и го погледнало с малките си квадратни очички, сякаш му казвало: „Защо ме изостави!“. Тука става нещо, помислил си Чичиков. В този момент се чула артилерийската тръба на мечешкия експрес. Сара махала радостно от прозореца, а Чичиков внимателно я погледнал през окуляра на пушката и тъкмо кръстчето на мерника съвпаднало с фуражката, силен порив на вятъра издигнал тъжното сканди и го залепил на лицето на Чичиков, а влакът го отминал като малка гара.

Мечешкият експрес продължил своя бяг и навсякъде му освобождавали коловози. Така стигнал до Сърбия и когато подминал Белград, го насочили към един железопътен мост, който вече го имало само на картата – той бил разрушен от демократичните американски бомбардировки. В кабината веселбата продължавала, а Сара тъжно гледала звездите над Сърбия. И точно тук се случило нещо невероятно – влакът не паднал в пропастта, а продължил нагоре към небето, все по-нагоре и по-нагоре, постепенно изчезвайки някъде в необозримия небосвод към Млечния път.

И сега, ако минете през циганското Велико Търново, може да видите привечер как дебели циганки в ластични рокли сочат небето и разказват на сополивите си внучета, че това там горе е мечката Сара, а двете малки звездички отстрани са очите на Руси. Самият Руси не се виждал, защото, както знаем вече, бил черен като жалейка.

Из сборника Приятели мои (2008)