Портретът на Дичо Лесов

Дичо Лесов беше пенсионер и живееше във Фейсбук. Преди осем години, когато на пестеливо учрежденско тържество колективът му поднесе китайски часовник и ножичка за пури, Лесов въздъхна, просълзи се, благодари им за дългите години на колегиално сътрудничество и за пръв път разбра, че ще му е приятно да се раздели завинаги с тези гадове. Лесов никога не беше пушил нещо друго освен цигари, а напоследък и тях ги беше оставил. Какво тогава означаваха тези талисмани на изпроводяк?

В подаръка имаше някаква перфидна омраза, скрита зад неръждаемия гръб на часовника. Как точно можеше да му е полезна една ножичка за пури – псевдолуксозен и напълно излишен атрибут, който приличаше по-скоро на гилотина за пръсти? И какво беше в случая предназначението й? Да му напомня, че пурите, към които той никога не посегна, докато още можеше, сега вече щяха да бъдат отвъд пенсионните му възможности? И в крайна сметка ножицата си е ножица, пък ако ще и за лули да е. Тя реже. Часовникът ще отброява оставащите часове и минути от затихващото му социално присъствие, а ножичката ще го чака накрая. В този момент Лесов бе вдигнал просълзените си очи към Деведжиев и погледът му се удари в неговия.

– Със здраве да си ги ползваш! – извика колегата, вечният му съперник от отсрещното бюро, който бе имал благоразумието да се роди три години по-късно. Пожеланието излетя от устата му леко забързано и несъразмерно силно, но това бяха разлики, които само Лесов, благодарение на дългата си практика, можеше да отчете. Всички вдигнаха чаши и пиха с облекчение, защото с тази цел бяха и дошли.

Церемонията по пенсионирането е генерална репетиция за панихидата, помисли си Лесов и в този момент една негова бъдеща бивша колежка увековечи сбирката с електронно фотоапаратче.

Лесов си окачи своята снимка от събитието – с чаша вино в едната ръка и ножичка за пури в другата – у дома на стената. Зад него всичките му колеги бяха излезли с червени очи. Снимката стоеше там, вляво от монитора, за да му напомня, че мястото, откъдето се бе спасил, не беше хубаво място. Беше лицемерно свърталище на зли хора, принудени от обстоятелствата да си казват „Добър ден” всяка сутрин. През първите месеци след пенсионирането Лесов често-често поглеждаше към снимката, за да си припомни от какво се е отървал. И отново се просълзяваше.

Напоследък обаче снимката проявяваше и други свойства. Беше започнала да младее, да се налива с живот. Лесов си беше възстановил навика да се взира в нея, когато си мислеше, че мисли нещо. Раменете му там през годините се бяха пълнили със сила, а очите – с енергия. По сведения, непотвърдени от огледалото, Лесов можеше да прецени, че е интересен мъж, защото ако човекът на стената бе той, то всички тези качества си ги имаше в него.