Душата ми е зов

Невена Коларова ситнеше по тротоара, стиснала малката си кожена чанта под мишница. Като учителка по български език и литература на нея по два пъти на срок ѝ се налагаше да проверява около килограм и половина писмени работи, но това не беше в състояние да я принуди да си купи по-голяма чанта. Тогава тя специално си подбираше найлонов плик, който да ѝ подхожда на костюма за сезона. Госпожица Коларова беше една от най-искрените жертви на непредумишлено изтърваната от Вуйчо Ваньо фраза, че у човека всичко трябва да бъде прекрасно –  и дрехите, и прическите, и дължината на ръкавите, и подгъвите, които човек сам трябва да си прави, защото понякога си купува уж скъпа пола, пък подгъвът ѝ се оказва неравен. Госпожица Коларова избягваше да си купува скъпи поли, но се стремеше да придаде елегантен вид на всяка текстилна придобивка с дискретни корекции. Дрехите ѝ бяха планирани така, че да разсейват вниманието от по-оскъдните сектори на тялото ѝ и да го съсредоточават върху други, по-изявени, макар и откъм гърба. В резултат на тази взискателна, но умерена естетическа платформа директорът на гимназията се съобразяваше с мнението ѝ по време на училищните съвети и омъжените ѝ колежки не дръзваха да проявяват към нея обичайното си снизхождение, което питаеха към другите госпожици с неопределено дълъг момински стаж. Госпожица Коларова не пушеше и отбягваше алкохола. “Яворов – казваше тя – е единственият ми порок.” Всъщност за личния ѝ живот в гимназията се знаеше малко или почти нищо, а това представляваше странно изключение на фона на дружеския интерес, който всеки проявяваше към всеки в сплотения от разтърсващи чувства трудов колектив на училището. Знаеше се, че тя живее сама в стара къща –  едно време вила – около Княжево и се подозираше, че държи на разстояние директора, който иначе беше съпруг и баща за пример, за съжаление реализиран. Веднъж, по време на годишното отчетно събрание, той предразполагащо се обърна към нея с думите: “Докладвайте, Венче”, вместо “Докладвайте, Коларова”. Промяната не прелетя незабелязано покрай колежките, но госпожица Коларова запази тутанкамоновска ведрина и докладва, обръщайки прегледно изписани страници. Изводите не можаха да се разпрострат надалече.

Сега, докато ситнеше пристегната в тясната си пола към спирката на трамвая, един стар опел я следваше бавно. Тя се правеше, че не забелязва колата, докато мъжът отвътре упорито се опитваше да срещне погледа ѝ. Накрая загуби търпение, паркира колата малко напред, слезе и препречи пътя на госпожица Коларова.

– Невена –  каза той и веждите му се вдигнаха към средата на челото, сякаш се готвеше да подхване втори глас на “Назад, назад, моме Калино” – да ви закарам до дома, в една посока сме.

– Благодаря, господин Стоименов, аз съм само на две спирки оттук, ще взема трамвая – отвърна госпожица Коларова и се опита да заобиколи директора.

– Ела де, качи се, не се безпокой – увери я той, без да влиза в подробности какво по-точно би могло да я обезпокои. От друга страна, целият му вид издаваше, че душата му натиска газ и спирачки едновременно. Квадратното му лице се беше позачервило, яките му ръце висяха разперени около набитото му тяло. Невена Коларова си го представи как разтваря в клас учебника по история, сякаш меси кайма за кебапчета, и се подсмихна. Стоименов това и чакаше.

– Хайде, хайде, влизай, може и по едно кафенце да пийнем.