Осемдесет хиляди левги под Женския пазар

И тръгнах към Женския пазар. Не по-късно от десет и половина сутринта. Защо ли в тази празна октомврийска утрин се запътих точно натам? Може би, защото имам особено отношение към жените, или пък защото старото му име е Георги Кирков, а това ми напомня за сюрреалиста Джорджо ди Кирико? Не мога да обясня.

Реших да не минавам по заразения път откъм Мария Луиза покрай Лъвов мост. В този път има нещо обидно и мръсно, напомнящо изсъхнала капка циганска семенна течност. Запътих се пеша по прашният път откъм Сточна гара – място на мечтите за всеки, пристрастен към дишането на лепило за тапети. Прашно място. Пресякох булевард Левски, и се впуснах в пътешествие по улица Кирил и Методи.

Малките пътешествия са много мили. Който веднъж е ходил за бира до най-близкия квартален магазин никога няма да поиска да спре да го прави. Виж осемнайсти блок в квартал Банишора и умри. Малкото пътешествие е ювелирно, то дава възможност да виждаш детайлите, отсенките: всяко пожълтяло листо, всяка тревичка, всеки лишей. По лицето на болнав контрольор в градския транспорт.

Вървях в мекия октомврийски предиобед по тясната дълга уличка. Жълтеникави  къщи, стари, но не така подпухнали и гъбясали, както тези по старите булеварди. Тук там празни прозорци. Но почти навсякъде следи от упорит живот. Значи тук, на нашата Земя, все пак има живот, мисля си. Навсякъде виждам малки дюкянчета, в които бавно и неотклонно пърха живот – дюкянчета за обличане на копчета, за пренавиване на електромотори и ремонт на стари джезвета. Неведоми са пътищата на старите джезвета.