Мечката

Тя се наведе към него, протегна врат и източи устните си напред – в неприятна фунийка.

Защо, по дяволите, прави така? – за миг си помисли той и също се наведе напред, обзет от недоволство.

Докато главата му се приближаваше към нейната, той притвори очи, защото беше от хората, които се страхуват твърде много от това да не видят нещо грозно, от което да ги боли дълго в бъдещите дни.

Има такива хора, които възприемат себе си като страничен човек, към когото трябва да бъдат особено внимателни. Все едно този друг човек е някакво малко детенце. Което трябва да бъде пазено извънредно грижливо от всякакви грозотии и ужаси в живота. Треперят над душите си, така да се каже – да не вземе да ги повреди нещо. Все едно са чужди.

Той се замисляше понякога за душата си като за извънредно фина вазичка, направена от изсушени сълзи, нежна и крехка; но на всичкото отгоре и обладаваща някаква неестествено голяма способност да страда и да се мъчи. Особено от грозните неща.

– Че какво пък чак толкова? – навеждаше се той напред и издаваше също устните си, но едва-едва, внимателно и стараейки се да не прави грозна гримаса (защото ако чуждата грозота го измъчваше много, то това – самият той да се усети грозен – можеше да го доведе до отчаяние) – какво толкова? Ще я целуна ей така – мимоходом! Съвсем леко!

Защо е тая моя направо зловеща погнуса от некрасивите действия, от некрасивите Неща? Та това ме смазва!

И освен това… това ми пречи да съм свободен! Движа се като слон в стъкларски магазин в тоя пълен с възможности за грозноправене свят! Всяко мое действие е ограничено от това – да не взема да видя или не дай си Боже – самият аз да направя нещо грозно… или да изглеждам грозен или да…

А сега една мечка…