Има ли кой да ви обича

Навън вали дъжд, свечерява се, плющи водата от чучурите на балконите. Някаква жена крещи от улицата нещо грозно и неразбираемо. Лятно време, привечер шумът от улиците е особен. Нищо не се случва, само дъждът вали и освежава въздуха.

Ние сме двамата с Е. Й. седим в офиса, в който работя.  Не знам какво точно работя. Просто съм забелязал, че в офисите обикновено се мотаят хора, които все нещо работят. При мен не е точно така. Аз обикновено седя, играя на малка електронна игра и изчаквам някой да си свърши работата, за да започна аз след него. По това приличам на чистачка или на пазач на строеж. Всъщност съм лекар. И двамата с Е. Й. сме лекари. И двамата се отвратихме в почти едно и също време от медицината. Не въобще от медицината, а от това, което наричат медицина в България. Твърде много мръсотия има в проклетата българска медицина. Сега седим в офиса и не вършим нищо. Пием бира. По-добре е от нищо.

Когато става въпрос за офиси, представям си офисите, в които едно време чистачките на училищата слагаха кофите, метлите и парцалите, с които миеха клозетите.

Седим и пием бира, разговаряйки за незначителни неща. Ако можехме да говорим за значителни неща, най-вероятно щяхме да говорим и за тях.

Е. Й. ходи напред назад и потропва с пръсти по предметите около себе си:

„Снощи се видях с Мартин К.“, казва Е. Й.

Аз се обръщам на стола и го питам:

„Е, отчаян ли беше?“

„Не, беше пиян… всъщност, и двете…малко отчаян и много пиян.“

Мартин К. – известният журналист и медийно плямпало е наш приятел. Заедно сме ходили по жени, пили сме алкохол и сме обсъждали живота в продължение на повече от десет години. Напоследък е в особено психическо състояние. Станал е заядлив, прави скандали за дреболии, отчайва се.

„Обади ми се снощи и каза, че има нужда от мен“, казва Е. Й.