Чайникът

В общи линии се случи следното: Антон К. отвори хладилника, извади кутийката крем за ръце, отвъртя капачето, гребна с пръст малко крем, затвори кутийката, постави я обратно в хладилника (държейки показалеца, с който беше гребнал крема изпънат, за да не изцапа кутийката или пръстите си), затвори хладилника, намаза старателно ръцете си. В този момент чаят на печката закипя. Беше хубав чай – зелен с джинджифил. Джинджифилът не беше в пликчето, тоест – не беше фабрично вложен в чая. Антон К. сам го беше обелил и нарязал преди малко.

Сега чаят кипеше и на Антон К. му стана нервно по оня натраплив начин, така характерен за целия му живот, а и за целия свят. Стана му нервно, защото беше прочел (може би на кутията на чая), че зеленият чай се приготвя на 80 градуса по Целзий. А сега температурата му беше 100 (защото водата, тоест – и чаят – кипят при 100 градуса) и това означаваше, че всичките ценни вещества се унищожават. Антон К. припряно посегна с мазните си от хидратиращия крем ръце, хвана пластмасовата дръжка на стъкления чайник. Пръстите му, защото бяха лепкави и хлъзгави едновременно, се плъзнаха по дръжката, но и залепнаха за нея.

Не залепнаха в истинския смисъл, а по-скоро не се хлъзнаха така, както човек е свикнал да се хлъзгат съвсем сухите му ръце по пластмасова дръжка. Лепкав и хлъзгав – каза си Антон К. – са противоположни понятия, но сега изглеждат като напълно съвместими.

Да – пръстите му едновременно леко лепнеха – тоест – биха могли да залепят косъм или леко перце, но в същото време се хлъзгаха повече от суха ръка при по-силен допир.

Защото един 47-годишен човек като Антон К. познаваше детайлите на света и беше свикнал с тях – та добре знаеше (или по-точно имаше интуитивно знание, което никога не се беше опитал да осъзнае) точно как и с каква сила да посегне към един чайник с пластмасова дръжка, за да го отдръпне от котлона.