Не плачете за Марика!

Току-що пристигнах в Дийст. Никой не ме посреща, така че тръгвам сама по мрачните средновековни улици. Единственият ми спътник е мълчаливият безкомпромисен студ, но той не ме притеснява. Не съм очаквала слънце и топлина – тук поведението на месец февруари никога не се е отличавало с изобретателност. Идвала съм в това градче и преди, но този път причината е по-особена. Днес отивам на гости на Марика… великата Марика. Няма дори да почукам на вратата – не е нужно – прекалено близки станахме в последните години. Просто ще вляза – знам, че ме очаква. 

Но нека ви върна няколко месеца назад – на лекоатлетическата писта в Рио. Септември е и тропическият въздух е наситен с влага… и напрежение. Аз обаче съм спокойна – свикнала съм да печеля. Очаквам победата, и то не понякога – винаги! Вярвам, че всяко състезание е мое. Упоритост, методичност и последователност – тайната на моя успех е простичка. Рано или късно надделявам над конкуренцията. Но тези две изумителни жени, летящи пред мен, са толкова силни, толкова бързи, толкова издръжливи… трябва веднага да заменя възхищението си с целенасоченост. Съмнението е майка на провала и затова не се съмнявам – знам, че ще ги настигна! Двете легендарни жени… Мишел и Марика. Ще се добера до тях… с цената на всичко.

Пистата е гладка само за тези, които не я познават. В моменти като тези човек усеща всяка една от хилядите ѝ тръпчинки – настръхналата кожа на тартана. С всяко движение вибрациите ѝ минават на вълни през цялото тяло и потъват една по една някъде дълбоко в костите. Не бих казала, че 400 метра ми е любима дисциплина – предпочитам дългите дистанции. Изоставам катастрофално още на старта.