Жената, която пее

Всички, които я бяха чували да пее, смятаха, че жената си има мъка. А тя си нямаше.

„Бедната жена!“ – казваха си те, докато наливаха минерална вода от чешмите срещу Халите. Затягаха капачките силно, прибираха по-малките шишета в плетени мрежи или найлонови торби, подхващаха тубите и си тръгваха. Песента на жената ги съпровождаше до спирката, изчакваше с тях трамвая и ласкаво погалваше ушите им, преди вратите му да се затворят. Те се прибираха у дома и ако имаше на кого да разкажат, не пропускаха: „Жената, която пее, пак беше на чешмите. Пее, пее, като ангел. Каква ли мъка я е замъчила?“

Всички се чудеха, но никой не я попита. Даже в кратките паузи между ариите не смееха да се доближат до нея. Не изглеждаше мръсна и опърпана. Напротив, спретната беше. Нисичка, дебеличка, увита в голямо кафяво яке, с четвъртит нос и кафява шапка. Не беше млада, не беше и стара. И смахната не изглеждаше, но все пак хората избягваха дори да я гледат. Слушаха я как пее, докато наливат вода, и на тръгване заобикаляха чешмата, на която се е подпряла. Някои предпочитаха да идват следобед или привечер, когато я няма. Не че не обичаха опера, може и да обичаха, в това не бяха много сигурни, но жената ги притесняваше. На тях лично нищо не им правеше, ама не спираше да пее.

Никой не си признаваше, че като тръгне за вода сутрин и гласът ѝ го посреща поне една пряка по-рано. Промъква се между сградите, увива се около дърветата, просмуква се в дрехите, в кожата, стига чак до сърцето, то се изпълва с копнеж и тялото му става тясно.

Хората не разбираха думите на песента, но тя ги караше да изпитват безпокойство. В ранната утрин, когато въздухът е още резлив и денят, който им предстои, прилича съвсем на предишния, гласът на жената като че се опитваше да ги убеди, че се случват и чудеса на тоя свят. Че има радост и трепет, и мъката може да е преоблечено щастие – само трябва да посмееш да я разсъблечеш, да видиш тялото ѝ, да го докоснеш, опознаеш, обикнеш. Това всичкото, разбира се, те не можеха да обяснят с думи, но много се ядосваха на жената. Какво се е разпяла точно тука, между чешмите, от които водата не спира да тече. Малко ли са им грижите, че да слушат и нейните. Ако е болна, да си налее вода, да пие и ще ѝ олекне. Ако има мъка, да си я разкаже, че да я преболи. А то? Песни! И какъв силен глас, плътен, чист. Като съвсем нова кристална чаша, дето пазиш само за специални случаи. Но такива идват рядко, през повечето дни – пластмасови туби и шишета за еднократна употреба. 

От друга страна, казваха си, докато се мъчеха да я заобиколят с пълни бутилки, добре че пее, иначе ще им изкара акъла. Нали чешмите и целият площад сутрин са обвити в пара заради горещата вода. От носа си по-далеч не може да види човек. Току-виж налетели право на нея и тя поиска да им разкаже какво я мъчи и защо седи тука почти всяка сутрин – уж безобидна, ама кой знае, с тоя ангелски глас какъв дявол може да се окаже.

След време тези, които бяха обсъждали жената и се бяха оплаквали, че ги тормози с песните си, престанаха да ходят на чешмите. Въпреки че пиеха минерална вода редовно, краката започнаха да не ги държат, болеше ги кръстът, виеше им се свят. Стояха си у дома, гледаха през прозореца. Дните приличаха на предишните. Спомняха ли си миналото, сещаха се първо за ония сутрини, в които са ходили на чешмите срещу Халите. Струваше им се, че тогава са летели няколко крачки над тротоара, парата ги е обгръщала, слънчеви лъчи са минавали през нея, животът е бил приказен и е имало там една жена, която пее.

Из сборника Тая земя, оная земя (2017)