Незабелязана от никого

Смъртта беше разхвърляна госпожица с малки крака. Беше разпиляла вещите си по средата на моста, взела каквото ѝ трябва и си заминала.

Невена и Искрен зърнаха светлосинята ѝ джапанка, захвърлена на платното. После бялата ѝ риза им помаха унило с изцапан ръкав. По-надолу лежеше обърнатият ѝ куфар, от който се подаваха чифт къси панталони. Най-накрая, избутана колкото се може встрани от пътя, видяха колата ѝ – със сплескана предница, счупени прозорци и тъмни петна около нея.

Когато се качиха на моста „Вашку да Гама“, който минаваше над реката Тежу, беше още светло и те бяха уверени, че ще стигнат в Лисабон привечер. Което, според Невена, беше много романтично. Още не знаеха, че смъртта вече е застанала по средата на моста и избира колата, с която ще пътува тази вечер към града.

Тежу не беше река като река. Приличаше на море, което не иска да си признае, че е пораснало. Двамата въртяха глави наляво и надясно – Искрен по-предпазливо, защото шофираше, Невена с възторг и удивление – и брояха лодките. Една, две, три лодки – толкова малки, че чак беше съмнително сами ли са стигнали до това място на реката или винаги си седят тук – като петна върху празнична дреха. (По-късно Невена се мъчеше да си припомни цвета им, но те все се явяваха пред очите ѝ черни, с по един лодкар в тях, безучастно подпрян на веслото.) Изведнъж светлосив здрач разми очертанията им, избледняха, като че някой се грижеше да изчисти всяка човешка следа от дрехата на Тежу.

Докато Искрен проверяваше включени ли са фаровете, Невена предвкусваше как ще се отпусне в хладните хотелски чаршафи и ще заспи на рамото му. От време на време поглеждаше към стоманените въжета, които държаха „Вашку да Гама“, със страхопочитание. Смъртта все още стоеше по средата на моста в последни секунди колебание. Скоро мракът щеше да се наведе да гушне реката, нямаше време за губене. И тя избра.

Лампите светнаха. Невена заразказва на Искрен, че мостът е всъщност гердан от фалшиви светулки на шията на водно чудовище. Не забеляза, че колите около тях стават все повече и се движат все по-бавно. Точно да се разсърди, че той не я слуша внимателно, и спряха. През предното стъкло, в тяхната посока на движение, се виждаха само редици от коли. През страничните – мастилено нищо. Помръднаха леко. Пак спряха. Чакаха. Шофьорите излизаха от колите и протягаха вратове напред. Питаха се един друг какво става, вдигаха рамене и се прибираха обратно. По-нетърпеливите се опитваха да се промушат между спрелите коли, но не успяваха. Всичко застина.