Онези обувки

Виж сега, моето момиче, знам ги аз всичките вицове за свекърви, да не мислиш! Но ще ти кажа и друго – не е лесно да си свекърва. Моята не можех да я дишам. Защо? – ще ме попиташ. Защото не я разбирах, затова. Трябваше синът ми да се зажени, та да се замисля аз каква свекърва искам да бъда, и чак тогава да си дам сметка колко умна е била!

Когато навремето купувахме апартамента, мама специално дойде от село „да помага“ при избора, пък и да види как ще се „наредим“. Като си била давала спестяванията, барем да знаела за какво ще идат. Тия пари свекърът, Господ да го прости, лев по лев ги беше изкарал, пребиваше се от работа и на държавно, и на частно, ама на – нейни били. Е, то верно, че от нея зависеше, защото той без разрешение носа си не смееше да издуха, камо ли някой лев да похарчи. Тя и моя Стоян така го беше дресирала и в началото това много ме дразнеше, но след някоя и друга годинка ѝ бях благодарна.

Цъфна мама в града и като отсече – първи етаж, та първи етаж. „Нямам аз вера на техники – на сансьоре се не качвам!“ Че кой те кара тебе да се качваш на асансьор?! „Човек не може все да е млад, как ше се катерат тиа стапала?“ – мърмори, докато се мъкне с нас по огледи. А така! Иска, значи, като остарее, да се довлече при нас, на моите ръце да легне. И да имало тераса към улицата. Ми да – да гледа кой минава. Бабите на село чучват пред портите на плетки и клюки, а тя тук барем от балкона свят да вижда. Че ще ми крадат прането, че ще ме е страх да спя на отворен прозорец – кой го е грижа? Само и само мир да е – съгласих се. Обаче почна и за обзавеждането да се меси – това не може, онова не става, каква е тази светлозелена секция – на нищо не прилича, виж тъмничката колко е по-добра, пък и цената… Викам на моя: Аз повече не ти трябвам, имаш си консултант. Как да е, някак си изтърпях, без да се изпокараме, но като започна да наставлява Стоян колко нависоко да монтира простора на терасата – не издържах.

 „Мамо – викам, – аз ли ще простирам или синът ти?! Като гледам, трябва всеки път на обувки с висок ток да се качвам.“

„Ми имаш си, на онези какво им е?“ – устните ѝ – то нейните устни ли са, тънки като солети – се счупиха в ехидна усмивка.

Онези обувки бяха с дванайсет сантиметра ток и три сантиметра платформа. Лилави, лачени, с панделка и червена подметка – италиански. Подарък от вуйчо за абитуриентската, той щото международен шофьор. Сутринта след бала с моя Стоян отидохме направо у тях и… мамо, тате, ще се женим. Майка му се втрещи! „Ха преспете – просъска, – утре на трезва глава ще говорим. Какво утре – подсмихва се баща му, – то вече е утре, да целуват ръка и готово! Оная така го изгледа, че човечецът изгуби и говор, и картина. Ти – вика му – направи кафе и ме чакай в кухнята. Момичето да ляга в стаята на Стоян, той – в нашата. Набързо ни нареди.