Джендов

Стойо съм, по народност трънчанин, кръстен на дядо си Стою, но писан другояче, защото в социализма имало правопис. По документи фамилията ми е Джендов – от името на прадядо ми Джендо, ама Джендов ли съм, не съм ли? Защото фамилията не е въпрос на това кои са баща ти и дядо ти – това да прочетеш можеш в селските архиви. Друго има, друго, дето никъде го няма писано…

„Джендов си, црва да ти вису, поясок ми се разпашал, кажуваш!” – гълчеше баба ми Гина, колчем понечвах да заплача като дете. Гордееше се с Джендовия род, нищо че тя беше от Симиджиини – кротки хора, тихи и уважителни, на буболечките път сторват. Баба ми нямаше нищо общо с това описание.

***

Майка ми се запознала с баща ми, докато бил войник някъде по Северна България. След като се уволнил, тя избягала от дома си и тръгнала с него. Отишли на село – мамо, тате, ще се женим. „Момиче, знаят ли вашите къде си?” – попитала баба и хвърлила кос поглед на дядо. И той, така както му било на устата да рече: „Айде хаирлия!“, покашлял и привикал сина си навън.

Какво говорили, не зная, но младите напуснали къщата на минутата и пренощували у баба Коца – сестрата на дядо. На сутринта хванали автобуса за окръжния град и останали там, той – миньор в мината, тя – библиотекарка в читалището. Заживели заедно без брак – деяние укоримо, нередно, по онова време дори противозаконно, – докато един ден се наложило спешно да търчат в гражданското. Моята поява изкупила всичките им грехове и ги сдобрила със света. Още преди първия ми рожден ден нашите ме харизали на баба Гина и така ми осигурили прекрасно детство. Прибрали ме в града на пет и половина след инцидент, при който съм загубил говор.

Баба Гина вика откъм кухнята: „Мани се с тоя пискун, бе! Коца си нема работа да ти купуе пискунье. Я, кво е извънка, а ти си се заврел унутре ко поганац у гръсти…”. Излязох на двора, надух балона – огромен и червен – и го метнах сред кокошките. Той заподскача, дървената му свирка издаваше пронизителен звук и те панически се разбягаха. Бесен от това своеволие в собствената му губерния, петелът налетя на натрапника и с острия си клюн за миг го превърна в латексов парцал. Подгоних пернатата гад и я приклещих до оградата. Лишен от възможността за достойно бягство, гащатият храбрец се обърна, навири гребен и втренчи в мен кръгло око. Застинах, стъписан за момент, но не беше познал – нямах никакво намерение да отстъпвам. Вървях напред с разперени ръце, когато петелът подхвръкна и ме клъвна по носа. Онемял от изненада и обида се заоглеждах за помощ. Внезапно главата на баба Коца се показа измежду захлупените по колците на плета черепи от животни.