Бадири

„…мирисът и вкусът остават неизменни, като душата…
жизнерадостно носещи в крехката си, почти неосъзната същност, великото явление “памет”…”
– Марсел Пруст.

На залез колоната от автомобили едва пъплеше по размекнатата настилка на шосето към Пловдив. Бързах и използвах клаксона и фаровете по-често от спирачката, но на никого не му пукаше. Малко преди града от полето наизлизаха разбрицани каруци, напъплиха по платното и хаосът стана пълен. Докато изпреварвах поредната, изпуснах отклонението към магистралата. Отворих прозореца и поех дълбоко от уличния въздух.

Владея се, спокоен съм, спокоен, спокоен… По дяволите! И тая жега… Имам чувството, че дишам супа!

Все още обмислях дали да направя опит за връщане назад, когато видях тролейно обръщало. Бях в Столипиново.

Кварталът се пресичаше от широк, наскоро ремонтиран път. От двете му страни стърчаха призрачни подобия на сгради – мръсни, опушени, нашарени с ръждиви петна и потъмнели от влага и мухъл панелки. По-голямата част от дограмата им липсваше, а зейналите отвори бяха закрити с парчета шперплат, дрипави черги, съдрани одеала или обикновено велпапе. По балконите без парапети смело щъкаха полуголи невръстни „чавета“, а над главите им пресъхваше избеляло от слънцето пране.

Цялото пространство от блоковете до пътя представляваше гниещо бунище с купища боклуци, тук-там по-високи от човешки бой. Дебел слой сив прах покриваше всичко наоколо, не исках да си представям какво се случва в дъждовни дни. Върху прясно положения асфалт, пред изградените с помощта на най-разнообразни отпадни материали навеси и бараки, бяха наизнесени столове и маси – разнообразие от модели и цветове. Изглежда местните прекарваха по-голямата част от времето си точно тук, върху платното. Тук се яде и пие, пуши и шмърка, шляпат се карти и се танцува. Тук се случват разговорите и скандалите, договорките и пазарлъците, случайните и планирани сбивания, веселбите и оргиите. Тук се вихрят сватбите и погребенията, кръщенетата, Банго Васил и всички онези ромски празници, заемащи повечето дни на годината.

В онази лятна привечер върху черния размекнат битум, отделящ отровни изпарения, бяха излезли повечето жители на квартала: още нетръгнали на училище циганета със смачкани фасове в уста; млади момчета и момичета, кипящи от живот, ухаещи на евтини парфюми и евтина любов; запуснати дебели ромки, накачулени с малки сополиви деца, мъжете им – по лекьосани анцузи и с разкривени обувки. В свободната тясна ивица около осевата линия едва успяваха да се разминат тролейбусите на градския транспорт. Пътят бе кръчмата, читалището, пазара, стъргалото и търговската улица на тези хора и в това имаше нещо символично.