Във влака влезе мъж на средна възраст, който носеше на ръце, както се носи дете, голяма парцалена кукла, облечена в детско яке.
– Прощавайте, две свободни места?
Останалите пътници в купето се спогледаха и не отвърнаха.
– Заповядайте – казах, и му посочих мястото срещу мен. – Само че е едно.
– Нищо, тя ще стои в мен.
Той ѝ съблече якето, оправи косата ѝ, настани я в края на седалката и седна до нея. После я взе на коленете си. Останалите в купето се изнизаха да си търсят места другаде. Останахме само двамата, тоест тримата.
– Как се казва? – попитах.
– Хайде кажи на чичкото как се казваш. А?
Куклата мълчи.
– Кажи, Маа-рии… Мария се казва. Срамежлива е. На тази възраст децата са такива.
– Здравей, Мария. На колко си години?
– На 5 – отговаря бащата. – Само дето не обича да приказва много. Нали – усмихна се той и я закачи по носа. Носът ѝ беше изящно розово копче. – Искаш ли да седнеш до прозореца. Хайде миличка. Я да видим сега какво има навън? Ооо, виж я тази крава колко важно ни гледа, ами магарето там, виждаш ли го. Не, не, по–нататък, до онова дърво.
И те започнаха да броят колко крави, магарета, кокошки, коне и овце ще видят от влака. После щастието им се усмихна и видяха щъркели, които още обикаляха прегорелите ниви на късния август. Той ѝ разказа една стара история за щъркела и лисицата. Много обича такива приказки, намигна ми съучастнически. И изобщо всякакви истории. В този момент някаква лелка връхлетя в купето, без да поздрави, остави си куфара, впери поглед в мъжа, който говореше на куклата, грабна пак куфара, отвори пак вратата, изплю едно извратеняци и излезе с трясък. Мъжът сложи длани на ушите на детето, прегърна го и се усмихна неловко. (Ушите ѝ бяха две дълги седефени миди.)
– Хората не внимават какво говорят пред децата. – Стояха дълго така, тя сгушена в него.
– Приспа ѝ се, спи мила, спи.
Намести я внимателно на седалката и сложи якето отгоре ѝ.
Личеше, че мъжът иска да ми каже нещо, но не знаеше как да започне. В този момент влезе кондукторът, кимна, хвърли разсеян поглед към спящото под якето дете, провери билетите и излезе. Изобщо не разбра, отдъхнах си. През цялото време седях на тръни да не би да стане скандал, да махне якето, да види кой спи под него, да изругае и да извика полицая на влака. Дадох си сметка, че страхът ми беше най-вече заради… детето, т.е. куклата. Не исках да ѝ причинят нищо лошо. Тук е мястото да кажа, че съм напълно нормален, ако и да пиша разкази. Знам, че това утежнява нещата, но всичко останало ми е абсолютно наред.
След малко мъжът все пак се осмели да започне. Погледна към детето и каза направо, че има молба към мен, но ще ме разбере, ако му откажа. Окуражих го да продължи. Говорехме шепнешком, за да не я събудим.