Роза по Дунава

Нямам какво да кажа, но въпреки това искам да го кажа.
Реплика на Гуидо Анселмо
от филма “Осем и половина” на Федерико Фелини

Онова лято излезе благодатно, особено август. Не беше нито прекалено горещо, нито хладно, нито дъждовно. Дори Дунава не взе обичайния си кръвен данък! Навсякъде бе ведро и волно. Времето си почиваше, стаило се край брега на реката, и само птиците прелитаха над него, но без да пляскат с криле, за да не го извадят от блажения му унес. Човешкото възприятие бе безсилно да се възрадва на тази космична аномалия. То се къпеше в сладките води на Дунава и се радваше на привидно безсмъртие. Лятно време – лесно време!

В един от тия блажени августовски дни ние четиримата – Личко, Влаата, Гершона и аз – потеглихме със стария катер на Цибрански нагоре по реката, за да се настаним сред тополите на някое красиво местенце, удобно и за риболов, и за благи мъжки приказки край огън и под звезди. Едва ли човек се чувства по-естествен другаде! Присъщата праисторичност, заключена в кръв и клетки, напира най-силно тъкмо пред мъждукащи пламъци и под небесни тела. Чувал съм от самия Цибрански, от когото Гершона купи стария катер, произведен в Германия още през Втората световна война, че да гледаш огън и звезди най-малко омръзвало. Така е, а като прибавиш и тръпката от риболова и насладата от разговора, квадратът на битието става още по-магически. Ето затова, ние четиримата се отправихме срещу течението на Дунава.

Самото пътуване бе забележително. Първо, никой не вярваше, че това старо чугунено корито от времето на Хитлер с перкинсов двигател и каюта за спане ще излезе извън акваторията на Лом. Да му се чудиш на Гершона! Уж евреин, а според всички в града се бе прекарал с покупката на нещо, което имаше по-скоро символичен смисъл. Но на Гершона, мъж мързелив и със стара кръв, не му пукаше – бе убеден, че ще отплаваме с катера чак до Регенсбург, стига да поиска. Личко се изхили на увереността му, а Влаата направо каза: “Абе, да не потънем баш пред плажа, та да ни се смее целият град!” Не потънахме, но поне час преодолявахме течението, докато стигнем едва до завоя при старата тухлена фабрика – пак от времето на войната, но Първата. Хората ни се радваха от сърце, а онези, които ни познаваха, се бяха събрали на брега и вкупом, и на шега ни окуражаваха: “Давай, давай, давай!” Гошо Попа дори ни бъзикаше дали да не дойде да бута или пък предлагаше да му хвърлим въже, за да ни изтегли нагоре. Като типичен ломчанин Гошо Попа наистина умееше да се бъзика.

– Завиждат ни! –  заключи Гершона.

Гледката бе по-скоро патетична. Перкинсовият двигател се мъчеше, още малко и щеше да гръмне, зад нас се носеше пушек, сякаш бяхме парен локомотив, а отпред Дунава с мъка разтваряше водите си и едва ли не спираше да тече, за да ни позволи да се придвижваме. Въпреки всичко ние бяхме радостни. Гершона дори си беше нахлупил стара капитанска шапка и отвръщаше на всеки поздрав, а Личко оглеждаше плажа с бинокъл и само цъкаше и възклицаваше, щом видеше някое изящно женско тяло. Влаата сияеше и искрено се радваше, че бе на този – макар и стар, макар и едва пъплещ – катер от Втората световна. И за да покаже възхищението си, той надигаше бутилка бира “Алмус”, викаше на възбог “Наздраве!” и пиеше жадно като за последно.

– Абе, къде сме тръгнали у върбалака? – провикна се Личко, без да сваля бинокъла от очи. – Тука е животът! Гледай, гледай каква сълзичка. Боже! Гершоне, отбивай на брега!