Прощално писмо

„Всеки шум рано или късно спира.”
Макс Фриш – „Щрихи от един живот”

Докато наливаше кафето, жена му седеше неподвижно, вперила поглед във вестника. Беше сигурен, че не го чете, защото тя по принцип не четеше. Нито книги, нито вестници. Може би програмата за телевизията, но после не обръщаше никакво внимание на филма, който беше избрала.

На влизане в апартамента, скришом дръпна пердето и погледна през прозореца на балкона. Тя беше вдигнала поглед от вестника и гледаше в нищото. Когато се върна с млякото и захарта, тя отново „четеше”.

Бяха се оженили преди три години, преди точно 11 месеца бе спряла да разговаря с него. В началото се ядосваше, когато повтаряше въпроса си няколко пъти, докато тя най-накрая отговори. Вдигаше скандали, тръшкаше врати, изскачаше от жилището и се връщаше късно с дъха на горчива бира. На нея това не ѝ пречеше. Заварваше я в същата поза, както я бе оставил. Сякаш времето беше спряло и нощните му ходения по баровете, където напразно опитваше с бира да уталожи гнева си, се бяха случили само във фантазията му.

Нищо не се променяше. Той я гледаше, тя отсъстваше. На въпроса защо мълчи и какво се е променило, тя бавно извърташе главата си към него, усмихваше му се като от друга планета и тихо казваше:

– Не е в теб причината.

А в кого е, му се искаше да изкрещи. Но не го правеше.

С времето смени тактиката, убеден, че това е само временна фаза. Женска истерия, какво толкова. От друга страна тези скандали и вдигания на кръвното го бяха уморили. Свикна с положението, с липсата на задължения и удобството от това да се мълчи.

Ужасно много глупости си говорят хората, казваше на себе си. Ненужни, изхабени, празни думи.

Когато се прибираше, тя не го питаше къде е бил. Нито с кого. Нито как е изкарал, как е минал денят му. Усети лекотата на това да няма нужда от обяснения. Никога не е бил от приказливите, но и през ум не му бе минавало, че ще сключи брак с жена, която с времето ще стане по-мълчалива от него.