Може би най-малката улица в София

Това не са просто стълби, това е улица, може би най-малката улица в София: изкачвал съм се по нея, слизал съм по нея, спирал съм на някое от стъпалата й, тичал съм, защото съм закъснявал за среща, тичал съм с нетърпението на щастливото очакване; разхождал съм се бавно с ръце в джобовете на панталона, навеждал съм глава, увит в шала си, за да се предпазя от бръснещия насреща ми вятър; на тази улица съм сядал, за да изпуша една цигара или да разлистя новия брой на току-що закупено списание; на нея съм се целувал, крещял съм, тук веднъж видях дъждовната вода, която не се стичаше надолу, а пълзеше нагоре и помислих, че съм полудял; тук, в една от страничните й гънки, прекарах няколко среднощни часа в компанията на огромно бездомно куче, което спеше на една страна и не се смути от присъствието ми, когато седнах до него, вдишвах сутрешната свежест на приближаващото лятно утро и дори поставих длан върху главата му; тук се разделих с една училищна любов, сбих се с най-добрия си приятел, отказах на проститутка, подарих наполовина изпитото си шише водка на един бездомник, който за благодарност направи театрален жест с ръка и в тази ръка имаше толкова грация; тук един януарски ден се подхлъзнах и паднах върху стъпалата, оставайки легнал по гръб със засмяно лице, вперил поглед в причудливите фигури, които чертаеше дъхавата пара на дробовете ми; тук като ученик седях и свирих на китара, защото бях твърдо убеден, че съм непреодолимо интересен и никой не може да подмине това; на тази улица идвах, за да се опитам да се помиря с провалите си; тук се надсмивах над себе си, театралничех, вярвах си, срещах се с хора, изкачвах се и слизах сам, с други, отново сам, отново с други; тук веднъж намерих пачка с пари, увита с ластик, и бях твърдо убеден, че са мръсни пари, да не кажа кървави, затова ги разделих на равни части – с едната си купих книги и дискове, другата пръснах по приятели, а третата дарих на първите трима бездомници, които ме срещнаха; на тази улица едно горещо лято загубих сандала си, много смешна история, седнах на едно от стъпалата, събух сандала, за да извадя камъче, което ми убиваше, оставих го до себе си и в този момент едно малко палаво куче го отмъкна, тръгнах на един крак да го гоня, то пък съвсем пощуря от радост, но в крайна сметка загубих гонитбата и трябваше да отида бос, с другия сандал в ръката, на срещата с приятели, които ме спукаха от подигравки и ме кръстиха Пепеляшко; тук едно късно лято взех решение да напусна България и споменът именно за тези стълби ме накара да се върна, но това, в края на краищата, не са просто стълби, това е улица, може би най-малката улица в София.