Лунапарк

Гледам сестра ми как мете със снопче сухи клонки в светлината на фенерчето. После, когато отмествам лъча, вече не я виждам, само чувам сухото, ожесточено бръскане на клонките по асфалта. Казва, че мете около количката, да е чисто на мама, когато утре дойде на работа, но всъщност внимава да не се отклони много от светлия бял кръг, който ѝ рисувам. Страхува се от тъмното. Аз пък обичам да ѝ отмъквам светлото изпод носа, да я мамя с кръга, без да ѝ позволявам да остане на сигурно вътре в него. Понякога тя страшно се ядосва и тръгва заканително към мен с намерение да ми вземе фенерчето. Знае добре, че светлото идва от него. Друг път плаче. По-голяма е от мен и е по-силна, но всички се държат с нея така, сякаш е малка. Тя също се държи с мен като че ли аз съм по-големият. Сестра ми изобщо не прилича на другите момичета. По-зле е дори от най-грозните и най-глупавите в моя клас. Мама постоянно ми повтаря, че не бива да се срамувам от нея, защото ми е сестра. А аз не мога да ѝ обясня, че ако не беше, сигурно изобщо нямаше да се срамувам.

Тя продължава да мете и едновременно да се опитва да се приближи до лъча на фенерчето. Доскоро си мислеше, че е достатъчно да стъпи върху светлия кръг, за да не може никой да го издърпа изпод краката ѝ. Пухти от усилие. Ръката с клонките гребе от тъмното и после го разпилява обратно. Валчестата ѝ глава се поклаща в такт с метенето. Прилича на птица, която кълве невидимо просо. Оставям я за миг да постои в светлото. Едната ѝ обувка е развързана, но тя не я забелязва. Бързо отмествам лъча още по-натам. Тя се изправя. Бас държа, че се кани да се разреве.

– Хайде, деца.

Това е татко. Закачил е количката за нашия очукан червен фолксваген. Поглеждам го крадешком да видя дали ще направи тайния ни знак. Не го прави. Даже не ме поглежда в отговор. Тайният знак означава да се отдалечим мълчаливо, само двамата, да си харесаме някое дърво и да се изпикаем там, без да си говорим, застанали един до друг под звездите, като истински мъже.

Сега обаче на татко не му е до тайни знаци. Сигурно защото мама вече се е настанила в колата и ни чака, малко сърдита, задето сме закъснели толкова. Вечерта е студена, нищо, че е пролет. А и в парка няма почти никого, с изключение на човека, който седи в металната будка пред малкия телевизор и пази блъскащите се колички през нощта. Аз не съм го виждал отблизо, само силуета му в синкавия аквариум на будката, винаги с гръб към нас, винаги с лице към екрана. Мама казва, че имал пистолет, но на мен не ми се вярва. Прекалено е стар, за да може да стреля. Дори през стъклото виждам, че цялата му коса е побеляла.