Двама

Бог имаше странното свойство да изчезва и да се появява, когато си поиска, и Първи никак не можеше да се примири с това. Той винаги усещаше кога Бог се готви да изчезне и правеше всичко възможно да Го последва, но Бог не му позволяваше. Понякога даже, ако биваше прекалено настоятелен, въпреки заплахите и предупрежденията, Той се разгневяваше ужасно и Първи нямаше друг избор, освен да се подчини. Основното му занимание, докато Бог го нямаше, беше да стои и да Го чака да се появи отново. В някои случаи очакването дотолкова поглъщаше цялото му внимание, че Първи нямаше желание да прави нищо друго. Нерядко обаче той си намираше занимания по свой вкус, без, разбира се, да престава да чака.

Първи си нямаше и представа, че е Първи. Нещо повече: по онова време Бог също не знаеше, че Първи е Първи. Той узна това много по-късно, когато се появиха Втори и Трети, а след тях и Четвърти.

Обикновено Бог наричаше Първи „Роджър”. Първи не разбираше съвсем ясно какво е „Роджър”, но беше научил, че когато Бог рече „Роджър”, Той има предвид тъкмо него, Първи. Бог твърдеше, че „Роджър” е име и че името на Първи е именно „Роджър”. Първи нямаше възражения, а и да имаше, Бог едва ли би им обърнал внимание. Стигаше му, че Той го призовава и Първи може да се изправи пред Него, понесъл в сърцето си цялата мътна смесица от любов и страх, която Бог му внушаваше.

Първи нямаше как да обясни на Бог, че не се нуждае от име, защото дори ако Той се обърнеше към него с „ей, ти там!”, Първи без миг колебание щеше да се отзове. Изобщо Бог тънеше в куп заблуди и предубеждения относно Първи, които той нямаше как да разсее. Освен това постоянно го подозираше в разни неща, предимно лоши. Но Първи не Му се сърдеше. Предпочиташе да Му се подчинява, защото когато Първи се подчиняваше на Бог, и двамата бяха щастливи.